Галерия

1

        Когато бях ученичка в началните класове ми се струваше, че цяла България свири на акордеон. Навсякъде по улиците срещах деца с акордеон на гърба и нотни тетрадки в ръка. По всички пионерски домове, клубове, библиотеки, читалища имаше курсове по акордеон и солфеж. Нямаше училищен празник без акордеонисти. Така се роди и моята мечта да свиря на акордеон. Оказа се, че точно тогава на моите родители не им беше до музика. Току що бяхме си купили ново жилище, а то като ламя лапаше всичките спестявания – килими, пердета, печки, маси, столове ... Мислех си, че този апартамент никога няма да се напълни. Вечно се търсеха връзки за нещо, което липсваше. За една прахосмукачка „ Ракета“ се чакаше повече от година. Парите за нея бяха приготвени и не се пипаха. Чакахме прахосмукачките да пристигнат в НарМаг и тъкмо в този момент аз исках да свиря на акордеон. Той първо трудно се намираше по магазините и още по трудно се купуваше. Един акордеон не можеше да се състезава с една „Ракета“ или с един хладилник „Саратов“.

       Завистта ми към акордеонистите започна да взема застрашителни размери. Един  ден вървях по улицата и пред мен на няколко крачки подтичваше съученичката ми Тотка, с голям акордеон на гърба. Тя беше дребна, но свиреше на осемдесет баса.  Всъщност, отпред се виждаше само късо подстриганата коса на Тотка, акордеона и под него, слабите й крака с избелелите  гуменетки. Тя вървеше бързо, озърташе се наляво - надясно и пропусна да види, че пред нея беше отворена една шахта за въглища. Изведнъж Тотка с акордеона изчезна. Потъна в шахтата. И досега все още ме е срам, че се зарадвах на случката. Един акордеон по-малко. На Тотка й се счупи не акордеона, а носа. Дълго време ходи със зашит нос. Не я съжалявах въобще. Толкова хубав беше белият й акордеон, че счупения й нос приех като някакво удовлетворение.

       Имахме и една Таня в нашия блок. Тя живееше  под нас и в един момент й купиха акордеон. Всеки следобед, по един час, най-упорито разучаваше тоновата стълбица. Щом я чуех, сълзи бликваха от очите ми и следях със скрита злоба как ще сбърка някоя нота. Чуех ли фалшивото свирене се успокоявах и се захващах с уроците си. Добре, че тази Таня сама се отказа от акордеона след неуспешните си опити да научи безгрешно „Котешкия марш“. Настъпи тишина и спокойствие за душата ми.                  

         Разговорите за акордеона в къщи ставаха все по настоятелни от моя страна. Колкото маси и дивани да купувахме за вкъщи, мечтата не ме напускаше. С всяка покупка на поредната мебел смятах, че битовото обзавеждане е приключило и идва ред на моя акордеон. Една вечер баща ми съобщи, че е проучил въпроса за акордеона. Не знаех, че е трябвало проучване. За мебелите се търсеха връзки, а за моя акордеон  се правеше проучване. Сърцето ми затрептя. Дойде ред и на  акордеона ми. По онова време в града имаше само един магазин за музикални инструменти. В него от време на време се появяваше по някой барабан, саксофон, а може би  и акордеон. Децата свиреха на „Велтмайстер“ – производство на бившото ГДР. В социалистическите държави една марка е достатъчна. Въпросът е в свиренето, а не в марката. Както всички нови мебели се купуваха от ДИП „Напредък“, така и акордеоните бяха „Велтмайстер“ и точка. Аз нямах претенции нито към марката, нито към цвета или големината. Бях готова да нося на гърба си най-голямия и тежък акордеон. Но баща ми имаше свое мнение. Неговото проучване установи , че най-добрият акордеон е „Скандал“. Щом ще ми купуват акордеон, то ще е „Скандал“ и нищо по долу. Аз се съгласих. Защо пък не? Като съм закъсняла с няколко години за „Котешкия марш“ поне да го свиря на „Скандал“. Започна великото чакане. От време на време баща ми казваше, че е минал през магазина, но още не са го получили. Аз се успокоих и даже гледах на акордеонистите с леко високомерие. Чаках своя звезден миг. Мина, може би, година. Веднъж спрях пред  магазина за музикални инструменти. Уверих се, че на витрината няма нито един акордеон. Започнах по-често да минавам оттам с тайната надежда да видя моя „Скандал“. Един ден не издържах и влязох вътре. Тезгяхът беше толкова висок, че трябваше да се повдигна на пръсти, за да ме забележи продавачката. Тя се усмихна на щръкналите ми опашки, вързани с две огромни колосани бяли панделки.

-      Извинявайте. – казах. Акордеонът „Скандал “пристигна ли?

-      Моля? – рече тя  и ме погледна недоумяващо.

-      Чакаме вече доста време да го получите!  Баща ми го е поръчал.

-      Да не би да искаш да кажеш „Велтмайстер“?

-      Не. – отговорих аз и панделките ми застрашително се поклатиха. – Баща ми ще ми купи „Скандал“. Вече цяла година го чакаме.

-      То това си е цял скандал – рече тя и ме погали по опашките.