Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Разкази от Елена Пеева Никифоридис

22 Май 2015 / 09:05:55  GRReporter
13054 прочитания

     Помаците мечтаеха да имат нова къща и то не в Истанбул, а на улица „Отечество” - до чешмата с топлата вода и черквата от другата страна. Построиха я със задружния труд на всички комшии. Незабравими останаха за мен вечерите около тлеещия оджак с насядалите  по миндерите кадъни. В жарта се печяха сипкави балкански компири. Около огъня се говореше за Библията, за християнството, за Мохамед и Корана. Не спореха, а разказваха. Баба ми знаеше най- важното от Библията наизуст, а Мехмед сравняваше притчите с тези от  Корана. Ние децата слушахме и се мъчихме да си представим що е Бог. Всичко, което знам за двете религии е от тези вечери при Ферда и Мехмед. Научиха ме на търпимост към вярата на другите.  

       След това дойдоха едни времена, когато на помаците задължително смениха имената. Ферда стана Теменужка, Мехмед - Методи и т.н. Забраниха им да носят фереджета и да мечтаят за Турция. Имаха късмет, че не знаеха турски. Беше забранено да се  говори на този език. Тогава те зазидаха голямата входна порта откъм улица „Отечество”. Обърнаха гръб на улицата и влизаха в къщата през малка задна вратичка.

       По-надолу беше влашката къща. В нея живееше нана Боча с цялата си рода. Откъде бяха тръгнали тези хора, накъде са отивали, та са стигнали  до нашето Отечество  само те са знаели. Имаха си свой език и нрави. Свои носии и свои сватби. Най- хубавите и най- големите сватби бяха влашките. Голям род бяха, голями сватби вдигаха. То не бяха дарове, то не бяха коне, свирки, гости, песни - три дни и три нощи. А влашко погребение не помня. Може и да не са умирали. Веселейки се  са забравяли, че идва  и краят.

       Имаше един дядо Коце. Лятно време ходеше с шаечни дрехи и астраганен калпак. Нана Боча правеше червени захарни петлета, а той ги продаваше цял ден из града. Нареждаше ги  върху дървена дъска закрепена с кожени каишки на раменете му. Сред петлетата стърчеше китка босилек, за да гони с аромата си мухите от лакомствата. Вечер дядо Коце се прибираше уморен и одрезгавял от викане. Петлетата, които не беше продал ги раздаваше на нас, децата от улицата. Не знам какво общо имат захарните петлета с влашките традиции, но за мен те са най-сладки, когато ги продава човек с астраганен калпак.

         Има една прекрасна картина в музея на Златю Бояджиев. На огромно платно художникът е нарисувал целия колоритен живот на тези хора. Там единствено липсва  дядо Коце  с червените петлета. Златю не е имал щастието да си близне от тази вкусотия. Иначе със сигурност щеше да го нарисува в средата, а около него цялата тази влашка сага, завъртяна в космическия кръг на своята съдба.

               Къде изчезнаха тези хора така и не разбрах, но те все още населяват спомените  на моето детство и ме радват със захарните си петлета.

      В две съседни къщи от другата страна на улицата живееха две Марета на моята възраст. Аз винаги имах по едно Маре на разположение. Когато едната беше заета, другата идваше да ми прави компания в игрите. Заставах между двете къщи и се провиквах. Свободното Маре  изскачаше отнякъде босоного и  игрите започваха.  От както са пораснали Маретата изчезнаха някъде по големия свят и са залостили къщите си  в Отечеството.

      До тях имаше друга къща, която през лятото се пълнеше с курортисти от града – предимно  арменци. Улицата се огласяше и от  техния говор. Мъжете бяха бръснари и упражняваха занаята си през цялото лято по балконите.  Миришеше на прясно сварено арменско кафе и бръснарски одеколон. Като дете много падах и коляното ми беше вечно в рани. Баба ми винаги викаше един бръснар и той ми слагаше памук с йод върху новата рана. От тогава мразя бръснарите и нафуканите им жени. Те носеха със себе си и шишета с пиявици, които поставяха на  болните хора.  Все си мислех, че пиявица е арменска дума и ги носят от Армения. Когато след години посетих Ереван промених мнението си за арменците. Те са велик народ и  много обичам мантъ кешкек и написаното от Сароян.

      Улица „Отечество” в моя детски свят свършваше до черквата Св. Богородица. Беше малка, спретната и ненатрапчива сред този конгломерат от етноси. Съществуваше без да пречи, нито на нея да пречат другите религии. Камбаната биеше всеки ден в четири след обяд, но тя не отричаше различния свят в нашето Отечество.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus