Галерия

1

   Благодарните пациенти носеха още – бамбукови столове, глинени делви, цветни гащета с написани на английски дните на седмицата, за да напомнят, че трябва да се сменят всеки ден. Съвсем скоро циганетата декламираха въодушевени: „Sunday, Monday, Tuesday…”, факт показващ евентуалните последици от глобализацията! Заслужаваше си обаче, защото малкият Гойко или Super G, както му викаха с любов циганите рапери, успя да излекува сума ти народ! Изглежда невероятно, но имаше толкова много човешка мъка! Хронични язви заздравяваха. Възрастни хора хвърляха очилата си и успяваха да прочетат с лекота и най-дребните букви. Туберкулозни цигани, храчещи кръв, само след два сеанса се подобряваха. Каверните се затваряха, бацилите на Кох изчезваха безвъзвратно, а на рентгеновите снимки белите дробове блестяха като нови! Между нас казано обаче, циганите си оставаха непоправими: първата им работа след излекуването им бе да запалят цигарки и да пийнат ракия. След това започваше музиката. Ечеше цялата циганска махала! Писваха зурните, виеха кларинетите, тъпаните биеха денонощно. Най-много шум обаче вдигаха циганите рапери. Облечени с жълти анцузи, с качулки и слънчеви очила, те неуморно рапираха. О, отстрани животът им изглеждаше като във видео клип! Съвсем предизвикателно обръщаха гръб на полицейските коли, които спираха пред бордеите им. Показваха им неприлични жестове, подвикваха им: „Fuck you, man!”. В патрулките блестяха изнервено рейбаните на блюстителите. Тракаха заплашително белезниците. Но полицаите, това трябва да им го признаем, не губеха хладнокръвие. Само клатеха замислено глава. После обръщаха колите към града и тръгваха рязко с мръсна газ. Раперите ги изпращаха с дюдюкане и хвърляха подире им празни кутийки от бира. Един от тях рапираше бясно:

„Калкантза на ченгетата оказва съпротива

Дебелите ви задници ще жулим със коприва!”

На това място и  другите подемаха с доста  свирепи гласове:

„Дебелите ви задници ще жулим със коприва!”

   Правеха и скрачове на един стар грамофон, донесен от мътните води на реката. Липсваха само момичетата за да придадат с чара си блясък на целия перформанс. Младите циганки обаче, се бояха от майките си и по никакъв начин не искаха да се включат, нито да заменят пъстрите шалвари с къси поли и мрежести чорапи. Не бяха съгласни и с предбрачния секс! Да сме наясно! Зяпаха обаче, с удоволствие!

   И съвсем основателно хората от другия бряг на реката се оплакваха:

   - Тия си нямат друга работа! Ние обаче трябва да ставаме рано, за да се трудиме!

    Бумтежът от тъпаните стигаше чак до забравената в полето сграда на местния радиовъзел. Късно вечерта говорителят не пропускаше да предупреди своите слушатели: „Очакват се мъгли! Бъдете внимателни!” Точно както в известния трилър, само че сега зад напрегнатия му глас, можеше да се долови тътена на барабаните! Нервният им бумтеж преодоляваше даже специалната звукоизолация на студиото. Чуваше се приглушено, като ударите на сърцето, но вече без радост, а някак тревожно! Защото... вълшебните сили полека, лека  напускаха Святото дете... То бе изразходвало всичките си запаси от положителна енергия, предавайки я на пациентите.  Нещо повече бе започнало да губи самата си материална същност! Отслабна много. Кожата му изтъня. Бе станала почти прозрачна и вече лесно можеха да се различат артериите с червен  цвят и вените – със син, точно както ги рисуват в учебниците по анатомия!

   - Погубиха ми детето! – ридаеше нещастната му майка. После ставаше мнителна и се нахвърляше върху мъжа си:  - Ти да не си взел от някой болен пари?!

    - Ама, за какъв ме мислиш? – отдръпваше се уплашен Георгиос Хасан, който напоследък бе започнал да се бои от нея. Имаше и той своето обяснение за развоя на нещата: - Лекарите подхвърлят, че може да е станала някаква мутация?

   Но бедната Силвия не искаше да слуша:

    -  Не ми говори глупости! – крещеше, закривайки ушите си с длани.

   Тези разговори обаче, вече бяха без значение. Детето вехнеше от ден на ден. Силите му все повече се изчерпваха и вече бе достигнало предела на пълното изтощение. В един мрачен следобед, със затрупано с тъмни облаци небе, малкият Гойко изчезна!  Някои го бяха видели да се провира под телената ограда към брега на реката. Други, твърдяха, че се реел като носена от вятъра найлонова торбичка над мътните води на Возвозис, или може би като балон – далматинец...

    Намериха го малко по-долу от моста, на едно тясно място, където изхвърлените боклуци почти бяха преградили коритото на реката. Героичният Гойко, покатерен върху стари автомобилни гуми, се мъчеше да разруши бента от отпадъци, за да могат да се оттекат водите. Не му достигаха обаче силите, и без това бе изтощен. За да си придава кураж детето ръмжеше ритмично: „Идва Годзилата! Идва Годзилата!” Зад бента нивото на реката все повече растеше. Скоро придошлите води щяха наводнят цялата област – от стадиона  чак до магистралата „Егнатиа!”

- Да спасим, детето! – викнаха циганите.

   - Да спасим равнината! – им отговори Гойко. Краката му обаче се бяха подкосили и залитна да падне в мътната река. В последния момент го спаси един рапер. Той грабна момчето и го изнесе на брега. Веднага го откараха в болницата.