Галерия

1

   - Ама какъв е този хал! – възмутиха се лекарите. Както бе увито с одеяло, детето приличаше на болния Е.Т. Веднага му сложиха система с глюкоза и витамини. Свързаха го с апарати. Дадоха му да диша кислород. Скоро малкото циганско сърце започна отново радостно да тупти. За медиците обаче, по-голям проблем бяха десетките роднини-придружители на Гойко. Можеха да се видят навсякъде – край леглото на болния, пред стаята, в коридорите. Мнозина палеха свещички в параклиса на Св. Пантелеймон и се молеха за бързото му оздравяване. Най-много от тях бяха на бюфета. Пиеха кафенце или ядяха топли сандвичи с наденичка. Пушачите клечаха мълчаливо навън, пред входната врата. Сред тях бе и Сол Осман, който се мъчеше да откаже  пушенето и дъвчеше празната си луличка..

   Същата вечер гъста мъгла се спусна над долината на река Восвозис. Прегракналият говорител от местния радиовъзел напрегнато предупреждаваше слушателите:

   - Гъсти мъгли се стелят в района! Очакват се необичайни природни явления!

  Нощта, която  последва бе страховита. Придошлите води на реката наводниха равнината чак до магистралата. Силният вятър помете антените, събори покриви и комини. Телевизионните екрани, останаха без образ, само с пулсиращи чернобели точици.  Както бе със системите, Гойко се бе надигнал в леглото и напрегнато  ги следеше. Сега обаче никой не му викаше „будала”. Знаеха, че така получава своите кодирани съобщения. Сутринта, когато малко се бе посъвзел, баща му се осмели да го попита:

   - Какво казват, синко? – и посочи с очи към небето, или може би към далечната планета на Е. Т.

   - Няма да мога повече да лекувам болни - отговори бавно детето.

   Баща му поклати замислено глава.

- Важното е да оздравееш, детето ми.

   - Само това не е достатъчно. – каза Гойко и се обърна на страни за да не се видят сълзите му. – Такъв обаче е Планът! Друг ще се заеме с нещата!

  - А с тебе? Какво ще стане с тебе?

  - С мене ... нищо...  Мисля да стана рапер. Ще пиша стихове!

  Баща му поклати замислено глава.

  - Какво могат да направят едни стихчета, детето ми! –  промълви той отчаяно.

БАР  „САМОДИВИ”

   За да не скандализира местното население, бар „Самодиви” бе изнесен извън Марония. На входа му имаше огромен светлинен надпис с изображението на русалка. С острите си гърди, тя цепеше гордо талазите на северния вятър. Разбира се, самодивите са съвсем различни от  русалките, но никъде няма точни данни, за това как изглежда една самодива. Известни са предимно фолклорните описания, представящи ги с разпуснати дълги коси, окичени с венци от полски цветя. Обикновено са облечени с бели ризи и под тях прозират гъвкавите им тела. Всичко това обаче е трудно да бъде предадено върху неоновото табло. Как например художникът да изобрази прозрачните ризи? И точно за това неизвестният автор, бе нарисувал русалка, с рибена опашка и големи, остри гърди.

   Барът бе известен с това, че пръв в областта въведе пилона, около който се увиваха танцьорките. Всички приказваха с възторг  за  момичетата  – неповторимия дует Вера и Люба. Тях ги бе довел с белия си микробус Серж - пришелец от бившия Съветски съюз.. Обикновено той седеше мълчаливо зад бара и с мрачно изражение наливаше питиетата. Намусената му физиономия обаче не плашеше хората. Нещо повече те го считаха едва ли не за своеобразен мислител – философ. Навремето, бе участвал във войната в Афганистан. От тогава ходеше остриган гола глава. На пръстите на юмрука му бе изписано С Е Р Ж, а е известно, че такива татуировки правят бившите затворниците…

   - Слушайте, кобили! – бе предупредил той двете момичета. – Малко нещо да кривнете, ще има Макаренко! – И наистина, Серж се придържаше ревностно към методите на известния съветски педагог.

   В резултат на това танцьорките не смееха да гъкнат. Държаха се по-скромно от монахини! С  микробуса ги водеше на работа с микробуса  - у дома. В неделя слизаха до морето, за да хапнат риба. Спираха пред таверната, Серж отваряше страничната врата на микробуса и те излизаха една по една, като затворнички. Изненадани от силното слънце, слагаха веднага слънчевите си очила. Поклащайки се грациозно, върху огромните си коркови подметки момичетата влизаха в таверната и на лицето им можеше да се прочете известно разочарование. Заведенията им изглеждаха като кръчми, без особен блясък и лукс. След първото узо обаче, започваха да се  хилят на глас. Пушеха усмихнати, махаха слънчевите очила и очите им шареха по чуждите маси. Бе достатъчен обаче един поглед на Серж, за да млъкнат уплашени. После с наведени глави се прибираха в микробуса, за да ги закара обратно в бара или в квартирата им в Комотини.