Галерия

1

   Наемаха на последния етаж в една стара кооперация. Естествено, нямаха никакъв контакт с другите съседи. Щорите им бяха вечно спуснати, почти на метър над земята и когато им се налагаше да излязат на балкона, се промъкваха от долу. Тогава бялото перде се събираше на главите им като булченски воал. На терасата простираха набързо някоя дреболия, или търсеха по-силен сигнал за мобилния си телефон. После се връщаха в тъмния апартамент. Само климатикът им работеше непрекъснато, понеже не бяха свикнали на големите жеги. И може би заради това, когато им се случеше да излязат, момичетата обуваха съвсем къси шорти. Двуметровата Люба носеше панталонки от кафяв велур, и от долу се виждаше белият полумесец на бикините. Слабичката Вера, слагаше срязани дънки, над които се виждаха шнурчетата от „прашките”. Както си бе едра, Люба, пристъпваше гордо. Хората зяпаха  жадно русите й коси и тъмните й вежди. Носеше в ръка кутийка бира и отпиваше от нея със сламка. Червенокосата Верка пък, предпочиташе студен чай.

    Понякога Серж ги пускаше да отидат на супер маркет и момичетата, смеейки се, напълваха до горе количката с всякаква козметика, лосиони и шампоани и много опаковки  картофки, снакс, солети и ядки. Почуквайки с червения си нокът по витрината на щанда, Люба поръчваше телешко. После се обаждаха на Серж или извикваха такси и си тръгваха горди, след като с глезотиите си бяха побъркали целия супер маркет. Люба, както си беше невъздържана, още вътре изяждаше някой круасан. На касата показваше празната опаковка, за да не я помислят за крадла. В таксито възторжено обясняваше, че са купили страшно месо. Нямаше да го сготви самата тя, понеже домакинството не й се отдаваше. Бе малко мърла и в стаята й винаги цареше безпорядък. Можеха да се видят разхвърляни навсякъде моливи за гримиране, лакове, бельо и празни кутийки от бира. Вера, която си бе къщовница, непрекъснато й се караше. Не понасяше липсата на ред и като истерична чистеше, миеше, гладеше.

   - Сякаш си по-голямата ми сестра! – казваше  й, глезейки се Люба, и дребничката Верка не издържаше, и примряла от умиление, продължаваше да се грижи за нея.

   Разбира се, би било пропуск да не споменем за дейността им в бар „Самодиви” и най-вече за постиженията им на пилона, или като му казваха селяните „колеца”. Вера предпочиташе динамичния музикален съпровод. Засилваше се отдалеч и се мяташе на пилона. Нямаше обаче еротика в изпълнението й. Всичко някак си приличаше на съчетание по спортна гимнастика. И премятанията във въздуха, и шпагата и, отделно малките й плитчици, и стегнатото й жилаво тяло, дори поклона на края напомняше Олимпийски игри. Странното бе, че я гледаха сякаш бе облечена в гимнастическо трико, а не със скъпо секси бельо.

   - Тая ще ме съсипе! – хленчеше Серж.

   Докато Люба!!!... Ах, Люба!!!

  Тя излизаше бавно. Походката и нямаше нищо общо с ритъма на музиката, но от само себе си бе еротична! И не, че правеше нещо особено на пилона. Обкрачваше го и се търкаше в него с отворена уста. Не й се отдаваше да имитира оргазъм, за това се ухилваше лукаво и с това подлудяваше мъжете. Какво ли само не я черпеха – и уиски, и шампанско! В ластичката на  бельото и слагаха сгънати десетачки, дори  двайсетачки, а веднъж и цяла петдесетачка!!!

  Ако зависеше от Люба, тя веднага би ги похарчила. Бе  разточителна, но не за себе си. Харесваше й да прави подаръци на другите. Изпращаше кашони с дрехи на майка си и купуваше всякакви плюшени играчки за Верка. Дори на вечно намусения Серж подари един сърдит плюшен котарак, с огромни гневни мустаци. Бе го нарекла – как иначе – Серж.!  

   - Трябва да си къташ и нещо настрана! – и казваше със загрижен тон съквартирантката й, но Люба нехаеше:

   - Притрябвало ми е! Няма да живеем сто години, я!

    За щастие спестовната Вера, заделяше част от парите за общите разходи и с рядко срещана честност ги влагаше в книжката на Люба.

   - Ти си моят ангел - хранител! – се смееше двуметровата красавица и отвръщаше на жеста, глезейки Верка със сладоледи и сладкиши.

   Друг обаче, щеше  да стане нейн ангел - пазител!

   Когато бе на себе си – Серж бе поносим. Когато обаче пиеше– ставаше невъзможен! Пиянството му траеше  по цяла седмица. „Запой!” – както казват руснаците. В началото, с първата водка, изглеждаше приятен, макар че се смееше с груби гърлени звуци като неандарталец. После изведнъж озверяваше. Захапваше чашата. Устните му се разкървавяваха.

  - Какво знаете вие, бе!  – викаше и настроението му коренно се променяше. Съжаляваше себе си, младежките си години пропилени в Афганистан. Започваше да плаче. Преди всяка глътка, отливаше на пода – за загиналите. Много скоро съвсем се променяше, устата му се изкривяваше и вече не можеше да му се разбере какво говори. Не разпознаваше никого, ставаше язвителен. Тежко му на когото се изпречеше пред него. Не се боеше да шофира в това състояние и често създаваше проблеми. Спираше на средата на шосето и се заяждаше с другите шофьори:

   - А ти защо се опита да ме изпревариш? - пъхтеше неразбираемо и налиташе на бой. Няколко пъти го бяха закарвали в полицията, но веднага го пускаха, без всякакви последици. Особено опасен ставаше за момичетата. Съвсем без повод ги биеше. Крещеше им:

   - Глупачки! Напразно ви храня!  -  удряше ги с юмруци по главата и корема. Когато падаха ги риташе където намери.

   - Сергей! – набра кураж да му се опъне дребничката Вера. – Ние може да сме проститутки, но не сме животни!

  Какво и трябваше! С мръсна усмивка, Сергей извади от джоба си паспортите им. Хилейки се садистично ги скъса на парчета.