Да съм имала нещо в кръвта си, нещо селско, не селско, нещо друго, от някой далечен прародител, което е трябвало да бъде забравено. Някаква семейна дамга. Като една моя кучка по-късно, която въпреки всичките си грамоти и автентични удостоверения, в крайна сметка се оказа, че не отговаря на расата си. А защо не беше чистокръвна, това поне за мен си остава загадка. Може би поради някакъв каприз на природата. Всички тези „може би”. В крайна сметка, всички ние сме една загадка, не е ли така? И всеки има някакво мнение за себе си и за другите. Някой смята някого за весел и симпатичен, на друг пък той му се струва ужасен, лъжец и така нататък, трети го вижда и аз не знам какъв, прибавя се и онова, което казва четвъртият и накрая става една странна каша. Освен, ако наистина си безупречен, ако никога не си допускал никаква грешка, нито при бракове, нито при ходове и всичко ти е излязло много наред. На мен във всеки случай, нищо не ми се нареди добре и не знам каква слава съм имала по-нататък, нито пък ме интересува. Единственото, което ме интересува е, че от едно време насам изпитвам усещането за самота, докато преди това никога не съм била сама. Около мен винаги имаше хора, говорех непрекъснато - но на другите, а не както сега, и това може да беше безсмислица, но не ми тежеше така потискащо. И много ми се нравеха пътешествията. Особено когато предстоеше да срещна някого на другия край. Тогава бях ентусиазирана, ако ми кажеха да се кача на самолет или на кола, или на каквото и да било превозно средство, пътуващо за някъде. И шофирах с часове. Подлудявах, шофирах по десет-дванайсет часа. Взимах колата и потеглях без посока, отивах например в Кавала, спирах за двайсет минути по пътя да пия едно кафе и после продължавах. И така девет-десет часа. Много ми харесваше. Сега не мога да го правя, уморява ме. Не телесно, вътрешно ме уморява. Или по-скоро ме мързи. И влаковете също ми харесваха. Корабите - не. Намирах ги бавни и цялото това море дни наред ме изтощаваше. Питам се дали толкова тичане не е било опит да избягам от себе си. Значи затова и не обичах корабите. Защото са бавни и твоето аз те настига и, разбира се, не можеш да се отървеш като скочиш в морето. Защото там ще се удавиш. А сега да сме тук лице срещу лице и то при толкова неблагоприятни обстоятелства. Толкова странен кръг. В Хартум имах една учителка французойка, по-точно левантинка. Вторият път, когато отидох там. Казвах й: „Знам, че ще остана сама, чувствам го”. Тя почваше да вика. „Но ти си луда, ти си само на шестнайсет години, как можеш да мислиш за такива неща.” А защо съм мислила така, нямам никаква представа. И накрая останах сама. Може всички хора да са сами, но аз съм много по-сама. Казват ми, имаш си деца, какво друго искаш. Хубаво е да имаш деца, но децата ми ще си отидат от мен. Те си имат собствен живот, а и защо ли да се занимават с мен. Нито пък съм жена, която ще вземеш в дома си, ще я сложиш в една стая и тя ще се подава като мишка, всеки път, когато ти нямаш гости. Нито пък би ми харесало да свърша като Егли. Никой не й помогна в трудните години. Тя се опита да помогне сама на себе си, имаше куража за това. И всичко стана в една нечувана самота. Напоследък често си мисля за нея. Отнесоха се към нея неблагодарно, не, неблагодарно не е точната дума. Онзи хубостник нейният син, обикновено безразличен, ходеше там и хъркаше върху масата, не я слушаше и се отнасяше зле с нея. А Артемис, която е толкова чувствителна и умна, ми казваше: „Не мога да я понасям, не мога да я понасям”. Дори Морис, който идваше с нея, имам предвид приятеля на Артемис, казваше същото: „А, Егли е луда”. Егли, която винаги се косеше за децата си. Излизахме заедно и ми говореше часове наред за всичко това. Живееше в апартамент, разбира се, на последен етаж и светъл, а имаше и един прекрасен стар недвижим имот на улица „Иродоту” и се видя принудена да го продаде. Или по-скоро го даде на строителни предприемачи, а всичките пари, които получаваше от дадените под наем кантори, изпращаше на онези нейни деца в Европа. И всички казваха, „е, нали е майка, а тъй или иначе си има и вилата в Мангуфана” и й бяха направили живота невъзможен. Имам една нейна картина у дома, кошмарна, защото тя винаги правеше такива неща. Нейният свят беше толкова неопитомен, самата тя бе толкова неспокойна и тази картина е окачена на влизане вдясно в коридора, картина в тъмносиньо, почти в черно. Това са две глави от раменете нагоре, които се прегръщат и приличат донякъде на ембриони. Донесе ми я Артемис, когато си дойде за малко от чужбина за помена, който й правят всяка година. Тези летни угризения. Във всеки случай след смъртта на Егли, къщата в Мангуфана остана и Артемис ми се обади от Женева да пита как би могла да даде под наем тая развалина. И тогава се заех аз и, представи си, само на мен би могло да се случи нещо подобно. Само на мен, не е възможно да се случи на друг човек. Разпратих обяви, правих-струвах, но никой не я искаше, защото разположението на помещенията беше странно. Егли си беше и бохем и човек на изкуството, и такава, и онакава, и в къщата имаше всичко друго освен спални. Имаше студио, имаше гараж, имаше басейн за поливане на градината, само спални нямаше. Мнозина идваха на оглед, благодаряха и казваха: „Без спални не ни върши работа”. И накрая намерих познай кого? Един, който имаше зоологическа градина. Отглеждаше лъвове и разни други животни в една вила в Ано Патисия. Той се свърза с мен и аз си спомних кой беше, тоест, оказахме се задочно познати. Познавах брат му, някога беше директор на ТАЕ. На ТАЕ, която впоследствие се трансформира в авиокомпания “Олимпик”. Имаше също и змии, и не знам още какви животни, и така телефонирам аз в Женева на Артемис. Казвам й: „Слушай, пуснах обява по вестниците, мнозина се обадиха, дойдоха, огледаха го, единственият на когото върши работа е този”. А Артемис ми отговаря от Женева, разбира се, от сърцето на цивилизацията, тя ми отговаря: „Мари, каквото друго искаш, само не и такъв с лъвове в къщата на майка ми”.