За мен тази принуда бе станала отблъскваща до такава степен, че не исках да я докосна. Беше дразнещо, че ме принуждаваше да я целувам, не желаех допира с кожата й, не исках тя да ме гали, винаги изпитвах желание просто да протегна ръка и да я отблъсна. По-късно, през последните години, веднъж или два пъти, когато имах проблеми, я прегърнах, но се срамувах от слабостта си. Срамувах се, че го направих и дълбоко в себе си знаех, че тя никога нямаше истински да разбере моята мъка и че всичко това бе някак повърхностно. И знаех, че в онзи момент тя щеше да ми каже: „Аз, която толкова те обичам, която съм направила толкова много за теб и съм се пожертвала за семейството”. Винаги един и същи рефрен, че се е принесла в жертва. Не знам как така тя се е принесла в жертва, след като в края на краищата аз съм онази, която се оказа във висящо положение. Не знам, може би греша, но целувките й никога не бяха нежни. Винаги усещах някаква студенина у тази жена. Сега не сме се виждали от девет месеца, тъй като често се караме и прекъсваме отношенията си за дълго"време, но има моменти, в които имам нужда от нея. Знам, че тя никога няма да направи първата стъпка, нито пък аз ще я потърся. И знам, че дори да го направя, пак ще се скараме и отново всяка от нас няма да разбере нищо за другата и си мисля, че един ден тя ще бъде още по-стара. Какво да се прави. Тя никога не ме прие и упорито продължава да не ме приема. Все аз съм виновна и винаги казва на дъщеря ми, че е също като майка си, когато тя направи нещо не както трябва. И този нейн навик да разказва на всички за мен, че съм направила това или онова, безумно ме дразнеше още от дете. Има манията да разказва. Изопачава някак истината, казва ти, че си прахосала цяло състояние, а всъщност ти никога нищо не си прахосвала. И то само защото имах някакви акции, които струваха осемдесет драхми едната и продадох хиляда от тях, за да получа в крайна сметка осемдесет хиляди. „Седем милиона прахоса нахалос”, кове непрекъснато тя, понеже впоследствие акциите станаха собственост на други, на друга компания и един ден се покачиха. Такива работи. Да разправя, че съм похарчила толкова, което е лъжа, а след това, че десет пъти съм си сменяла пердетата, а всъщност съм ги сменяла само два пъти. Или по-скоро сложих първите и понеже не ми харесаха, закачих вторите. Прозаични неща, в края на краищата имах средствата да го направя, мой си беше домът, мои си бяха и парите, и всичко останало. Или, че съм си подменяла паркета пет пъти, което също е лъжа. Защото паркетът просто си беше дефектен, беше лакиран с един ужасен лак и повиках да го изциклят отново. Където и да се озовеше, все това разправяше. Непрекъснато, какво съм направила аз, което всеки път е било погрешно. И това ме дразни, дразни ме. Питам се защо ли нещата са такива. Може да не ме е искала, да не съм й харесвала още откак ме е родила. Може да е предпочитала да се родя момче. Често пъти казваше: „Ти си хубава, аз никога не съм била хубава”. И това го разбирам, но тя пък е била умна. Не е била хубава в общоприетия смисъл на думата, но е имала осанка и понеже винаги е била добре сложена и естествено по-млада, където и да влезела, веднага я забелязвали. От онези жени, които не можеш да пренебрегнеш. Но хубава не, не е била. Имала по-скоро ъгловато, сякаш изсечено лице с остри черти, то било очарованието и силата й. Заедно с нервните й крака. Но сега е остаряла. Вече не представлява дори сянката на собственото си тяло, каквато е била тогава. Във всеки случай продължава да бъде твърда. Разбира се, може би просто се отбранява. Открай време да се е отбранявала, а твърдостта й да е била скрито отчаяние. Може би си измислям всичко това, не знам. Понякога ме боли като я гледам окачена на онзи портрет от разцвета на младостта й. Правен е през двайсет и осма или двайсет и девета в Италия и онзи, който го е рисувал, е бил много добър художник. Мисля, че датата е изписана върху него. Рисуван е по същото време с един мой портрет, с първия ми булдог в скута ми. Този портрет доста попътува, но вторият ми съпруг го изпрати опакован наопаки. Вместо с лицевата страна навън, той бе обърнат навътре, замина за Цюрих по вина на компанията и се върна на парчета. Дадох го на поправка. Това беше преди десет години. Преди петнайсет. Попитах за реставратор и ми препоръчаха един, който поправял икони, много известен. Само че той нямаше представа от нищо друго, освен от икони и както бях много заета тогава, защото пътувах в чужбина, му го оставих и когато се върнах открих, че го е съсипал. Защото фонът му бе сатенено бял, а той го бе направил в цвят слонова кост. А съсипа и коженото палто на майка ми. Смени му козината, накрая я направи да изглежда съвсем гладка. Само лицето остана непокътнато, но онази белота в дъното, която сияеше, си беше отишла. И действително ме боли като я виждам да се отбранява, дори на това платно. Може би затова изпитах онзи ужас. Не знам. Във всеки случай реставрирането бе заплатено от авиокомпанията, която го загуби. Но с какво променя нещата това? Често пъти си я спомням каквато беше на младини. Харесваше ми начина, по който се обличаше, и обикновено бе любезна с другите и знаеше куп неща, умееше да разговаря и така нататък. Но винаги казваше: „Дъщеря ми е хубава, аз не съм”. Кокетирайки, но и с лека нотка на постоянно оплакване, което въпреки всичко не взимаше на сериозно. И затова бе много по-драстично. Но казваше и още нещо: “Дъщеря ми, която умее толкова неща, а никога нищо не направи”. Болката й беше, че не съм направила нищо и че никога не се омъжих така, както тя би искала. И имаше право независимо, че аз не съм съгласна с нея. Защото наистина нищо не направих, щом като след три брака дори не се омъжих, както самата аз бих искала. И това, предполагам, бе отреагирване срещу един авторитарен живот, колкото и смешно да изглежда, когато го казвам сега. Разбира се, може и такава да съм се родила.