Галерия

1

Беше толкова непредсказуема и толкова жизнерадостна. А сега Егли не съществува. Често пъти си спомням за нея и ме подлудява мисълта, че всичко свършва. Не знам. Мисълта, че един ден дори аз няма да съществувам.  Не ме интересува дали ще остарея, дали ще стана баба и така нататък. Не ме интересува. Каква утеха може да бъде това. Защото тогава разрухата ще е започнала, няма да бъда здрава и щом като отсега така гледам на нещата, как ли ще гледам на тях по-късно. И това ме подлудява. Завчера срещнах госпожа Брикман на улицата и й предложих някой ден да отидем заедно на кино. Казах й го от симпатия. Тя е възрастна и самотна. И, разбира се, прие. Може би й го казах от самосъжаление, може би си представих себе си на нейно място. Изсмя ми се ей така, „ха-ха”, и не ми даде никакъв отговор. Разбрах, че нямаше да ходим на кино. Тя е германка и си е останала германка, въпреки че е родена тук. Германка, имам предвид сурова. Както и майка ми, но майка ми е средиземноморка. Във всеки случай, не вярвам, че това са национални черти. Това е просто умението да издържаш. Да си на осемдесет години и да се изсмиваш „ха-ха-ха” като госпожа Брикман. Тя има син, който сега живее в Алжир, а тя е сама. Също с три брака и с различни любовници в интервалите между тях. Защото за времето си е била авангардна. Но както виждаш, всичко това се плаща. Когато разчупваш установения калъп, когато не можеш да търпиш, не точно да търпиш, ами когато утъпканият път ти пречи. Идва някак като отмъщение, защото си отказал да се подчиниш. А щом си отказал веднъж, ще трябва да отказваш докрай. Не е възможно да се завърнеш в семейния уют. Впрочем, на кое ли семейство? Някога семейството функционираше. Имаше дядовци, чичовци, лели, внуци и това придаваше смисъл на живота на всички. Сега няма домове, няма семейство, има само апартаменти и всичко се е смалило, загубило е височината си и те притиска. И всичко е поскъпнало. Изпращат възрастните хора в онези ужасни заведения, които на всичкото отгоре имат нахалството да наричат домове за щастливи старини с побелели коси. Нима е възможно по такъв начин да те свеждат до някаква си нула? Казват, че домът на Анаргирос Мудрос на остров Хиос бил като същински хотел. Независимо от това, че накрая той избрал да го напусне. Докато аз напусках още от началото. Зарязал всичко на шейсет години, имот, и чираци, и слугини и отишъл да се покалугери в Света гора. Да спаси душата си - тъй като бил осеял острова с извънбрачни деца. Веднъж завинаги. Може би съм наследила неговите хромозоми, но с някаква грешка в кода. Може би затова сега самотата ми пречи. Защото от край време аз си тръгвах, дори от неща и от хора, които обичах, и никога не се спрях, за да погледна очи в очи собственото си аз. И мъжете, които обичах, и тях не можех дълго да ги търпя. Особено Р. Той бе луд по онова време, не само по мен - по всичко. Човек преливащ от енергия, избухлив като земетресение и всеки път, когато се срещахме наставаше панаир - за около половин час. После започвах да се нервирам, защото имаше навик да слага ръце върху косите ми и да ми дърпа дрехите и това ме дразнеше. Тогава все още бях един много подреден човек, а той ми казваше: „Защо решеш така косите си, всички хора слагат ръце върху косите си и това е естествено и няма нищо  нередно”. Сега, разбира се, това не ме интересува, но тогава, през петдесетте години пръскаха косите с лак и ги нагласяха в прическа, а той разваляше всичко това и ме дразнеше мисълта, че съм разрошена. Каква глупост само. Тайната на косите открих по-късно, когато ги отрязах. А Р. си беше такъв, винаги като тайфун. Всичко трябваше да се прави с ентусиазъм, непрекъснато и бързо, и всеки път те увличаше във вихъра, отново и отново. Така започнахме един ден, докато накрая вече се влачехме. Бяха толкова много часовете, толкова много местата, толкова много познатите по неговия край, че накрая сутрин се чувствах омаломощена. Не издържах повече всекидневно на това темпо и си казвах, кога ли най-после ще спре това чудо. Ядяхме много, пиехме много, говорехме много, търчахме много и всеки път се намираше някой, който ни срещаше и ни завеждаше още някъде. Защото Р. не можеше да откаже на никого и му харесваше да е сред хора. Винаги, във всеки един момент се озовавахме на някое друго място и цялото денонощие се изтъркулваше по този начин. Междувременно бях луда за шоколади и все още съм луда, но ми вредят на черния дроб, така че от време на време получавах криза и трябваше да го следвам, страдайки от смущения и болки. Сега, разбира се, се смея и лекарят ми е забранил да ям шоколад, тогава обаче ругаех и си казвах: „Майчице небесна, да отида някъде, да мирясам”. И заминавах. Хващах влака и заминавах да се отърва от тази история, от този човек. Връщах се успокоена, но преди още да съм успяла да си разопаковам куфара, се появяваше Ирис с телеграма, в която пишеше „изпрати я обратно”. Ирис беше наша приятелка, моя и на Р. Приятелка и наш личен пощальон. Ирис с нейните удивителни сини очи и с чудесните часове, които бяхме прекарали тримата заедно. Защото тя имаше тази дарба в очите й да се отпечатват сенките на всички красиви нещо. И така изчаквах няколко дни, докато дойдех на себе си и отново исках да замина, качвах се отново на самолета или на влака, отново ентусиазирано, отново, за да ида на другия край на света. И всичко започваше отначало. И така, в продължение на година и половина. Нямаше спасение и накрая наех една къща просто така, да спестявам поне разноските за пътя и умората от сноването напред-назад. Наех сама тази къща, без той да знае, като мислех, че съм наела апартамент, тъй като не разбирах езика, а се оказа, че ще съжителствам със собственичката. Която, щом влязох и подредих нещата си, се появи от една стая в дъното, а аз се опитах да я накарам да ми обясни какво прави там. Тя ми каза, че живеела там. Показа ми пишещата си машина и разни бумаги, но какво пишеше на тях никога не узнах. Във всеки случай, пишеше часове наред и съвсем рядко излизаше от дупката си, само за да яде.