Всички си имат своята работа, семейства, трудности и нямат време. А смятам, че през тези години изгубих много време. Някога четях. Сега не чета. Особено откак започнах да усещам това дълбоко смущение вътре в мен. Не мога да се съсредоточа върху никаква книга. Едно време четях с часове. Четях в леглото и усещах едно всепроникващо удоволствие, сякаш се чувствах удобно в кожата си. Сега не се чувствам добре никога и никъде. Сумата на един зле изживян живот. Но пък, мисля си, бих могла да съм и по-зле. Да съм болна от лоша болест, да се е случило нещо на децата ми - или по стар гръцкия обичай - да са ме сполетели големи беди. Бих могла да съм в затвора, да съм ослепяла, куп такива неща. Не знам, не мога да разбера защо трябва да е така. Сякаш вътре в теб има някакъв звяр и си казваш, аз която имах толкова мечти и желаех толкова неща, и всичко това да свърши. Но е погрешно да мислиш така, както мисля аз. Един куп неща са погрешни. И е много егоистично. Може би човек трябва да приеме себе си, да се сприятели със собственото си аз. Може би. Но как да се примириш с всичко това, което те разбива на парчета. Не искам да обобщавам, защото може само аз да се чувствам така, тъй като животът ми се е сложил някак накриво. Ако бях доволна, може би. А знам колко лесно би било да бъда доволна. Когато обаче си мислиш, че всичко това, което си желал, не може да стане, тогава, тогава? Все си казваш, млад съм, още имам време. Утре, в други ден, утре, в други ден, цялото време е пред теб. И накрая стигаш донякъде и установяваш, че вече няма време. Това е, което те подлудява. И може би затова живея така, вечно като в сън. Не сън, сега е кошмар. Като малка имах една кутия от онези, до които долепваш око и виждаш картините вътре в тях да оживяват. Всяка година ми подаряваха толкова подаръци за Коледа. Слагах си обувките до камината и когато заспивах, ги напълваха с разни неща. Знаех, че Дядо Коледа не съществува, но това не беше причина очарованието да намалее. Отрупваха ги с подаръци, а също и коледното ми дърво. Винаги ми украсяваха дърво, което стигаше чак до небето. Тоест, до тавана. И го украсяваха с хиляди прекрасни неща. Тогава играчките не бяха като сегашните, от хартия или пластмасови. Онези бяха от истински порцелан. Порцеланови балерини и лодки, теглени от лебеди, висяха по клонките. Сигурно тези играчки днес имат някаква стойност, защото вече не се изработват такива. За съжаление, тъй като сменихме много домове и пътувахме, не съм ги запазила. Балерини, също като истински, с пачки от жълта марля. Жълто канарче, което проблясваше в мрака. В стаята ми имаше радиатор, но и камина, която напалваха през дълбоката зима. Мушвах се в леглото, пламъците й играеха цяла нощ, а тапетите по стените оживяваха. Тапети с различни картинки. Онзи едновремешен toile de Jouy, платове и тапицерии от Жуи. С изображения на басни от Лафонтен. Магьосницата с високата конусовидна шапка, висока и дълга, яхнала метла, лети ли, лети. Тази магьосница заедно с децата беше в стаята ми. Те летяха и се умножаваха от отблясъците на пламъците по стените. Това бе лудешки танц, а аз придърпвах чаршафа до очите си и гледах нощта, и се страхувах. Всичко това е като приказка. Затова казвам, че не съм пораснала и там съм си останала. И това са всичките ми красиви неща. Но тогава заспивах, въпреки големия си страх, а сутрин драсках черти върху заскреженото стъкло на прозореца, за да видя какво ставаше отсреща. Обикновено винаги всичко бе заснежено. След това Беатрис ме извеждаше. Отивахме в Мюет. Отивахме в Булонската гора. Имам една снимка с нея. Седнала съм на коленете й на слънце в Булонската гора, имам и бретон. Тогава продаваха онези cerceaux, обръчи. Това бе обръч от дърво и пръчка, с която го удряш, а той се търкаля ли, търкаля, а ти подире му. Какъв беше смисълът от това не знам, но се харесваше на всички. Също така имах и кънки. Имаше алеи само за деца и там всички бяха с кънки. Така че, когато родих близнаците и малко поотраснаха, им казах, че умея много добре да се пързалям с кънки. През лятото бяхме наели една къща в Глифада. Сложих ги да седнат на един зид и донесох кънките да им ги покажа. Обух ги, засилих се и паднах. Тъй като, разбира се, от толкова години не ги бях пробвала. Паднах и направо се пребих до смърт. Ударих си челото, а те изпаднаха в див възторг. Бяха толкова малки и двамата. Обличах им и едни кадифени гащеризончета в различни цветове. Ентусиазирани, те ръкопляскаха: „Браво мамо, браво мамо”. А мен ме боли, ч? чак умирам от удара, който накара очите ми да добият морав цвят в продължение на двайсет дни. Гледах се в огледалото и ме хващаше страх. Плашеше ме цвета на пребитата ми плът. Особено, когато плъзна от очите към носа. Изглеждаше ми сякаш смъртта бавно береше душа и отвоюваше територия върху мен. Не е ли налудничава тази идея? Смъртта да бере душа? Разбира се, по един начин се страхуваш от смъртта, когато си на двайсет и пет, а по друг сега. Сега може би изобщо не се страхувам. Не защото съм станала по-смела, а защото тя винаги и неизменно дебне. Свикваш и това е най-лошото. Както със светкавиците, когато вали, с които също съм свикнала. Вече от тях не ме побиват тръпки по гърба, нито пък бедрата ми настръхват. Във всеки случай, онзи страх може и да не се дължеше само на връзката на моравия цвят със смъртта. Не исках да се поглеждам в огледалото, но нямах друг избор. А една сутрин установих бегло колко много приличах на майка си. Тази прилика, която проблесна само за миг и която никога не бях забелязвала дотогава, нито пък виждала след това, ми се стори, без и аз да знам защо, лоша поличба. Защото аз и майка ми сме съвършено различни типове. Разбира се, поличба, която още не се е сбъднала и в края на краищата, може да е свързана само с детските ми травми. За разлика от мен, тя имаше твърд характер. Все още е такава, въпреки седемдесетте си и кусур години. Като малка, съобразно случая, тя ми позволяваше да я целувам или пък го изискваше, но само когато тя самата желаеше това.