Галерия

1

Господи, тази история. Защо ли се сетих за нея сега. Вече не изпитвам никакво любопитство. Към нищо. Никакъв ентусиазъм. Вече не ми доставя удоволствие да стоя на припек. Да седна с хора. Не знам, имам едно такова усещане, срамувам се. Чувствам се унижена. Сякаш целият свят знае, сякаш съм станала прозрачна, сякаш виждат през мен. И това е неприятно. Но това също е глупост, глупава докачливост. И говоря много. Синдром на самотата, предполагам. Преди няколко дни обядвах с Лука, мой приятел от детинство от Александрия. Не бях го виждала от четири години. Обади ми се по телефона да се срещнем и отидохме в някаква таверна в Тисио. Атинският обичай на сервиране в импрегнирана кафява хартия. Изпих няколко чашки и му говорих три часа без прекъсване. Не го оставих да каже и „гък”. Струва ми се, че го удавих във водопад от думи, още четири години няма да ми се обади. Пепи, която също не може да си държи езика зад зъбите, твърди че не може на малкия ми пръст да се закачи. Всеки път, когато мъжът й си влиза вкъщи и ни заварва да говорим по телефона, започва да подсвирква. Сякаш казва, хайде, свършвайте. Когато започне да негодува от телефонния разговор на неговите две жени, който трае с часове. Защото аз съм бившата, а тя е втората съпруга. Започва да подсвирква така иронично, да види кога ли ще се изтощим и ще спрем. Във Франция ме слагаха на един стол с дрънкалки, от онези високите столове за децата. Имаше дрънкалки, а отпред - дървена масичка. Слагаха ме да седна на него и гледах другите, докато ядяха на обед. Леля ми, която беше французойка, казваше: „Човек трябва да вижда децата, но не да ги чува.” Това ми е останало оттогава. „Човек да вижда децата, но не да ги чува”. Така че аз не трябваше изобщо да говоря. Другите ядяха, разговаряйки, а аз ги наблюдавах. Това ставаше в един замък близо до Бордо. Там живееше чичо ми, който се беше оженил за тази французойка. Тоест, замъкът беше негов. Имаше огромни стаи с грамадни кревати. Всичко беше огромно, освен мен. Легла от онези с четирите колони и изрисуван балдахин. И със завеси. Легла като стилизирания дървен ковчег на Христос, с който литийното шествие обикаля църквата на Разпети петък. Освен това, тъй като тогава бях слаба, ми казваха, че ако не ям, ще дойдел Торбалан. Така се опитваха без особен успех да ме убедят, че трябва да ям. Това бе очевидно погрешна система. През онези години имаше много такива системи. Изпращаха ме горе да си лягам, а някой се увиваше в чаршаф, като се преструваше на Торбалан. Не зная кой беше, но винаги се чуваше една тенджера, която думкаха. Сама в голямото легло аз треперех от страх. Също така имаше голям прозорец. Вслушвах се в шумовете на дългата нощ и в това силно громолене и ме беше страх. Но поради тази причина не ядях повече. Инатът ми надделяваше. Отказвах. А след това имаше една врата. Тя отделяше дълъг коридор с висок таван от някаква кухня, която не се използваше. Никога не прекрачих прага на тази врата и тя е останала в съзнанието ми като граница къмужасяващото. Въпреки всичко това, замъкът ми харесваше. Посещавах го всяка пролет за няколко седмици и имах една изключителна кукла, която веднъж забравих там. Търсих я, но когато открих това, вече беше късно. Никога не ми я изпратиха обратно. Онези години бяха най-важните в живота ми. Разбира се, и те бяха години на самота, но на по-различна самота. Тогава ако плачех, се събуждах с хубаво усещане. Тъй като не трябваше да обяснявам на самата себе си и тъй като щастието или нещастието ми зависеха изключително и само от другите. Сега вече нещата не стоят така. Сега се събуждам с подути очи, с мозък, който отказва да работи.Сякаш главата ми е пълна с мъгла. Не искам времето да тече. Сякаш са ме хвърлили в някакъв кладенец и се опитвам да изляза на слънце, без да успявам. Толкова усилие, което отива нахалос. Дори в детството си не мога вече да намеря убежище. По-скоро и това се е превърнало в болест. Винаги съм живяла в красиво обкръжение и всички неща са били по-големи от реалните им размери. Като играчките ми, които видях по-късно и малко се разочаровах. Извеждаше ме Беатрис с нейните дълги коси. Винаги носеше вълнообразна шапка от feutre, с извивки. Този мек плат feutre. Не знам как се нарича на гръцки, може би филц. Извеждаше ме на разходка и бях луда по сина на въглищаря. Другите, разбира се, не искаха да дружа със сина на въглищаря. Не си спомням как се казваше, не си спомням лицето му, само си спомням че вкъщи ме закачаха: “Elle est tres amie avec le fils du bougnat” („Тя е голяма приятелка със сина на въглищаря”). Bougnat е жаргонна дума за въглищар. Всеки път, когато излизах, той бе на ъгъла на улицата. Обличаха ми червено палто и червени чорапи, обувки с бомбета и червена шапка. Спомням си точно как носех всичките тези неща - и никога ръкавици. Никога не слагах ръкавици, а близките ми настояваха. Синдром на самотата. Но какво е самотата? Може би резултатът от един лошо изживян живот. Като по-млада бих могла да понеса нещо такова. Има дни, в които се чувствам сякаш съм на хиляди години. Този товар върху плещите, който не ти позволява да продължиш напред. Сега лесно се уморявам. И се отегчавам. Не мога да се зарадвам, както някога. Да излизаш сутрин и новият ден да е пред теб. Това небе с неговите обещания. И тази книга и този човек. Всички тези неща. Не знам дали това е непрестанно психическо спарцалосване, което работи вътре в мен. Някога имаше дни, в които се чувствах толкова олекнала. Сега нищо не буди интерес и самотата ме просмуква. Просмуква тялото ми, плътта ми, сякаш имам субфебрилна температура. Където и да отида, има моменти, в които кризата стига до пик и тогава си казвам защо и за какво и каква ли е ползата. Не мисля, че това е зрялост. Не мисля, че е въпрос на възраст. Това е сумата на един зле изживян живот. Просто съм нещастна. Може би без причина и не мога да видя красотата. Може понякога да я виждам, но то е толкова мигновено, сякаш е само нейният отразен образ. Освен това, бих искала хората да бъдат по-достъпни, а те не са.