След това донякъде се сприятелихме и тя ми разказа, че на младини е имала различни любовници и че тогава косите й били червеникаво-руси. Беше дебела и грозна, но симпатична. Много симпатична и имаше навик навсякъде да забожда карфици. Закачаше ми с топлийки бележки във въздуха, по лампите, по абажурите и странното е, че никога не ги оставяше на масата. Бележки, които гласяха: “Не пускайте радиото след определен час, не пускайте водата в банята преди или след определен час, не вдигайте шум, хлябът е там или господинът отсреща попита коя сте”. Може би се опитваше да ме пласира или пък си мислеше, че изживява нещо от предишния си живот. Забавлявах се и доскоро пазех всички тези бележки. Имаше едър, красив едновремешен почерк. Беше от тази школа, защото и майка ми имаше съвършено същия почерк. Главни букви с опашчици и извивки, а сега нашите почерци са забързани и разхвърляни. Фрау Савиньи, доколкото си спомням. Излизаше в студа и от време на време изчезваше. Попитах я, бях си купила разговорник и се опитах да се разберем, а и тя знаеше малко английски, и ми каза, че ходела на далечни разходки в гората. Казах й, че съм ходила в Испания и тя ме попита дали съм гледала корида, а аз й отговорих утвърдително и че много ми е харесала. И тогава тя ми каза да се махам от къщата й. „След като сте ходили на корида, аз не ви искам тук. Видели сте да убиват онези бикове, а аз намирам това за ужасно.” Беше се разгневила, очите й блестяха: „Махайте се, махайте се, не ви искам”. И тогава й казах, че е било хубаво, но че ми е дожаляло за горките животни и струва ми се, че след това тя се поуспокои. Напомняше ми малко на Егли - на Егли каквато беше преди - и ми беше трудно да й се разсърдя. Просто се смеех на чудатостите й, но сега мисля, че знам какво се криеше зад всичко това. Както знам и за Егли. Сънувах я завчера, въпреки че напоследък не сънувам. Тъпчехме грозде в Месогия, само ние двете. Бяхме в постава с гроздето на открито, изложени на показ, Егли беше запретнала пола около кръста, а отдолу беше гола. „Искам да почернея”, казваше тя, “трябва да почернея, виж колко бяла е кожата ми”. Показваше старческата си вулва и понеже знаех, че ни гледат, се опитвах да я убедя, че не може да почернее без слънце. А слънце нямаше. Имаше само една светла прозирна сянка, както в маслиновите горички през лятото, но Егли не ме чуваше. Потапяше нозе в стъпканото грозде с обречена маршова стъпка, а белите й отпуснати бедра потрепваха и непрекъснато повтаряше с някакво безсрамно отчаяние: „Трябва да почернея, трябва да почернея”. Един от онези сънища, които те преследват дни наред. Тя бе толкова жива и искаше толкова много неща, и често ми разказваше любовните си истории. Казваше ми: „Този лекар, Мараки, е хлътнал по мен. Ухажва ме”. A на колко години беше Егли, почти на седемдесет. И търчеше ли, търчеше, вечно с това неспокойствие, не можеше да го обуздае. Не можеше. Имаше такава жажда за живот и никога не успя да я утоли. Тичаше непрекъснато, ден и нощ, без да се спира. Пиеше и пушеше като маниак, хапваше едва-едва и все така я караше и рисуваше онези кошмарни неща. Все ме питаше дали ми харесват. И този пумпал един ден взе че отнесе всичките си картини и отиде да ги покаже в Америка. Натовари ги всичките и обикаляше сама с метрото и накрая успя някъде да ги окачи и изложбата се състоя. Тичаше из Кифисия, до майка си, която тогава беше съвсем изкуфяла и си играеше на една игра, пляскайки с ръце като децата. „Хей ръчички, хей ги две.” А майка й, деветдесетгодишна, страдаше от онова, за което се говори в доклада „Кинси”. Тоест, че ако жените прехвърлят една определена възраст, стават по куку от мъжете. „Мамо”, питаше я Егли, като й показваше Манос, „на колко години е този господин?”. Тогава Манос наближаваше четиридесет и пет. „На колко години е този господин, мамо?” „На двайсет и седем.” „А харесва ли ти?” Тя използваше някакъв израз, който не си спомням. „Годен е”, казваше тя. Не точно „годен е”, а нещо друго. Но беше толкова смешно от устата на една старица. След това аз я питах: „Защо ви слагат тази шапка?” Винаги й слагаха една ужасно демодирана шапка. Разбира се, мозъкът й се бе размекнал, но понякога тя имаше мигове на просветление. „За да ми се присмиват, за какво друго мислиш, ми слагат тая шапка.” После, отново се отнасяше и започваше отначало: „Егли, колко лъжички захар слагаш на сладкото от портокал?” И задаваше този въпрос с часове. Но какво казваше за Манос. А, да, сочен бил. Така казваше. „Сочен е, Егли, сочен е.” Обикновено ние тримата стояхме на голямата веранда и гледахме Пендели. Всъщност ние четиримата. Егли, майка й, Манос и аз.