Галерия

1

Егли беше на седемдесет години, може би на по-малко, на шейсет и осем, във всеки случай не й личаха и й беше приятно да ми прави компания заради Артемис, която ми беше приятелка. Умря един ден, така, сама. Погрешка. Плащаше на една англичанка, за да има човек вкъщи и каквато си беше притеснителна и всичко останало, получила криза и имала ужасни болки. Англичанката помислила, че е от стомаха, сигурно някъде била чела, че невротиците страдат от стомах, а то било от сърцето, дала й нещо и тя умряла. Уморила я като плъх. По-добре, защото би било ужасно един толкова деен човек да остарее по друг начин. Обичах я много, но не отидох на погребението й. Знам, че не беше редно, но исках да запазя живия й образ и до края отказвах да я видя или да разбера къде са я отнесли. Исках завинаги да запазя онова: „Здравей, Мараки, какво ще правим днес?” Така тя ми се обаждаше по телефона и когато си спомням това, ми домъчнява. Може би защото сега знам и това. В дъното беше собствената ми паника, която ме държеше далеч, а са минали няколко години откак тя умря. Шест. Но не искам да кажа нищо друго. Уморена съм, а когато съм уморена, умът ми се съпротивлява и гръцкият ми не работи. Понеже не спах през нощта, понеже, един куп понеже, и е смешно, комично е, че когато блокирам по такъв начин, трябва да прибягвам до изрази на чужд език. Разбира се, това може да бъде обяснено. В даден момент мисълта спира и ако говориш различни езици като мен, е по-лесно да я откриеш на някой от другите. Но разбираш как се чувства човек. Сякаш виждаш тройно отразения си образ в едно и също огледало. Както в онова стихотворение „Wounded Breakfast”. Не знам дали именно защото животът ми е такъв, какъвто е, но си казвам колко неща са грешни. Грешни хора, грешен свят, грешни думи - и осъзнах всичко това също на една погрешна възраст. Тоест, твърде напреднала. Бих предпочела да знам триста думи и те да ми стигат и да мога да живея с тях. Да не са ми необходими други. Защото какво е в крайна сметка езикът? Една робия и, каквото и да казват, не те освобождава, а просто се мъчиш. Като морето, което са въздигнали в символ. Блъска се затворено в бреговете си и не може да излезе извън тях, защото ако излезе извън тях, ще залее света и ще изчезне. Блъска се, а после се оттегля, а ние си мислим, че това е спокойствие, а то е най-дълбокото отчаяние. Защото то може да съществува само във формата, която позволяват бреговете му, нещо което също е робство. Но сега трябва да тръгвам. Не ме интересува нищо, от сутринта не ме интересува. Чувствам се сякаш изпразнена от всичко и ти казах, че това не е абстракция, казах ти „пука ми на жилетката” и така нататък. Спомням си го и се чувствам така, сякаш съм попаднала в капана на собствения си брътвеж. Сякаш ти си ме уловил в капан. Не че си ме принудил, защото където и да отида, все тези неща приказвам, но имаш един толкова успокоителен маниер. Особено когато говориш с майка си по телефона. Това много ми хареса, но не мисля че си такъв, не мисля че действаш успокояващо. Не знам. Нещо не пасва с теб, но не мога да кажа какво. Нека не ти се зловиди, защото аз действам по инстинкт, а инстинктът ми често е допускал грешки. И то големи грешки. Но във всеки случай имаш този маниер, а защо ли го имаш? А с тези неща какво ще правиш? Не вярвам да ти послужат за нещо, а сега  трябва да тръгвам. Къде ли оставих лентата? Вчера я чух пак и гласът ми е много хубав. Сякаш в крайна сметка кокетнича с нещастието си. Сякаш това е единственото нещо, което ме интересува. Наистина гласът ми е хубав, но това повторение на „твърде много, твърде много” и на „може би” и на „не знам” става уморително и ме смущава, че установявам толкова много несигурност у себе си. А освен това и думите “обичаше ме толкова много” - за всеки човек. Не знам. Може би трябва да организирам мисълта си, да напиша всичко това. Но когато четеш, всичко звучи някак фалшиво, а също и това шумолене, когато обръщаш страницата Сега отивам да спя. „От стола в леглото”, както се казва в песента. Това е една френска песничка: „De la chaise au fauteuil et du fauteuil au lit, от стола във фотьойла и от фотьойла в леглото”. Хиляди столове и хиляди легла от единия край на живота ми до другия. Сега ще потъна в дълго мълчание. Ще взема приспивателно и ще заспя и няма да се събудя чак до сутринта. Някога и най-малкият шум ме караше да подскачам до тавана. Сега не чувам нищо. Разбира се, с приспивателното не забравяш, просто потъваш в някакъв мъртвешки сън. Сякаш временно ампутира паметта ти. Но паметта не може да бъде изличена. Паметта остава.