Галерия

1

Образование от "висш" тип не съществувало до втората половина на V в. пр. Хр., до момента, в който софистите, а след това философите, го установяват за една малка група от ученици, събрана около тях. Те предлагали едновременно едно по-високо знание и едно по-пълно образование, но техните уроци стрували скъпо и не били "по всеки джоб", така че не всеки можел да си ги позволи. Понякога, също така, се разкривало, че някои от тях не са били истински учители, а измамници.

В семейството не е имало никакви възможности за обучение. Педагогът (παιδαγωγός), натоварен да бди над детето от добро семейство, е бил роб. На какво е можел да научи той своя млад господар, освен на някои максими, вдъхновени от опита и народната мъдрост. Майката, самата тя много слабо образована, е гледала сина си при себе си до 7-годишна възраст; след това са й го отнемали. Колкото до бащата, много често самият той би могъл интелектуално и морално да възпитава своя син, ако се е безпокоял наистина, и най-вече – ако е имал време, но той е бил обсебен от обществения живот и своята професия.

Този сериозна празнота в атинското образование била запълвана обикновено – ако може да се каже така, когато става въпрос за любовни връзки от един "анормален" характер, от педерастията. Защото тя е била едно допълнение към възпитанието, както го определят Ксенофонт и Платон, по-възрастният или т.нар. εραστής, вземал присърце да образова по-младия, или т.нар. ερωμένος, да му предаде всичко, което той знаел, както Херакъл, казват, го направил за Хилас, и също така, да възпита едновременно неговата интелигентност и характер.

Тази традиция, със сигурност – аристократична, на педерастичното възпитание, което позволявало да се предават от поколение на поколение, според израза на H.-I. Marrou, "един женомразен идеал на абсолютна мъжественост", се появила вече ясно изразена през VI в. пр. Хр., в дидактическите поеми на Теогнис от Мегара. В тях поетът се обръща към младия Кирнос, за да му предаде всичко, което трябва да знае и да формира у него "αρετή" (=добродетел), т.е. да направи от него един елитен, добродетелен мъж. В многобройни пасажи той оставя да прозира привързаността, която той изпитва към своя ученик:

"За твое добро, Кирнос, аз формулирах тези правила такива, каквито аз самият ги получих в моето детство от достойни мъже (Θέογν., Ελεγ., 27-28)[5].

Теогнис, несъмнено, говори на Кирнос "като баща на своя син" (Θέογν., Ελεγ., 1049), но той, също така, му казва и това:

"Не преставай да ме обичаш нежно с думи и не отнасяй другаде своето сърце и твоите мисли, ако е истина, че ме обичаш и че твоята душа ми е вярна. Трябва или да ме обичаш с искрена обич, или да ме прогониш откровено, като ми обявиш открита война" (Θέογν., Ελεγ., 87-90).

От втория цитат се подразбира, че Кирнос не отговаря на чувствата на своя учител, който му говори като любовник: "Не намирам в теб и най-малкото зачитане. Както се лъже малко дете, ти ме залъгваш с думи" (Θέογν., Ελεγ., 253-254).

Теогнис се обръща към Кирнос "както баща към своя син" и Сократ заявява пред съдиите, според думите на Платон, че за атиняните е "в ролята на баща или по-голям брат" (Πλάτ., Απολ., 31 b). Този израз е показателен за интимния характер, който е приемало това възпитание, изцяло основано върху приятелските отношения или любовта, във всички случаи – на дълбоката привързаност между учител и ученик.

Спомените на Ксенофонт за Сократ (Ξεν., ᾿Απομν.), със сигурност по-близки до ежедневната действителност, що се отнася до живота на Сократ, отколкото Диалозите на Платон, показват Сократ изцяло отдаден и предан на своите приятели. За тях той е бил, както казва той самият, "посредник" и дори "сватовник". Организирал е по между им една истинска общност за взаимопомощ. Ксенофонт дава многобройни примери и добавя, че когато приятелите са били в затруднение, той ги е учел да си помагат едни на други с всички възможни средства (Ξεν., ᾿Απομν., II, 7, 1).

В крайна сметка, Сократ прилагал буквално питагорейската поговорка, която доминирала изцяло гръцкия морал: "Между приятели всичко е общо".

Тази добре известна общност не се ограничавала само до материалните блага. Тя обхващала изцяло сърдечния и духовен живот на общността. Ето защо, Сократ се е смятал за експерт в любовта. Той се е държал не като учител, както правели софистите (казвал, че знае само едно нещо – че нищо не знае: "Аз знам, че нищо не знам"[6]), а като страстен приятел, загрижен единствено да осигури щастието на тези, които обичал.

Всички философски школи на Античността са следвали този велик пример и са били преимуществено общности на приятели. Епикур дори направил от това приятелство една фундаментална институция, станала известна в историята на философията под името "Градината"[7].

Във всичко това, несъмнено, се открива една дълбока интуиция: обучава се добре, когато се обича. Сократ се е държал като любовник на тези, които е искал да образова духовно. Докато събирал ученици, той твърдял, че е "на лов за хубави млади хора". Според древните гърци, е било нужно да имаш душа на възпитател, за да проявиш продуктивност, подтикван от красотата. Платон казва, че възпитанието е "духовно раждане в доброто" (Πλάτ., Συμπ., 206 b).

Гърците не са се доверявали на чисто книжната наука и дори, като цяло – на писането. За тях образованието е било нещо живо, от уста на уши, или по-скоро – от дух на дух. В това отношение, Сократ остава велик пример: той нищо не е написал, действал е чрез своите думи, несъмнено, чрез своята"ирония", но още повече – чрез своя пример, чрез излъчването на своята изключителна личност и чрез неустоимото привличане, което вдъхвал на своите млади ученици.