Галерия

1

Капитан Хриса едва бе дочакала лятото от болести и страдания. Скърши я тегобата отвътре – първо заради смъртта на Георги, а после, на въстанието, силата й съвсем се похарчи. Сякаш беше дотам: вдигна ръце пред свъсения полковник, възпря го да не пролива невинна кръв, но тя остана като от дамла* ударена. Хрисула закрея, отслабна като прокълната и се скри у дома. Отведнъж се видя колко е остаряла и колко се е настрадала. Отначало нареждаше на Ангел какво да прави с тютюна и стоката, но като взеха Стойчо редовен войник, постепенно и това заряза. Сякаш нищо не я засягаше. По цели дни не ставаше от постелката, ни продумваше, ни даваше знак, че иска нещо.

– Болна ли си? – питаше я Ангел, а тя кимваше с глава, скъпа на думите си:

– Болна съм!

Да му каже, че й е болна душата, щеше да му е казала истината, ала как после да му обяснява, и въобще обяснява ли се подобно нещо! От спомени не се умира, от съвест не се умира, само дето непрестанно възкресяват болката, до безкрай...

Изтъня нишката й с тоя свят и тя потъна някъде далече, в миналото, прехвърляйки живота си и мислейки за смъртта. А смъртта беше спряла пред прага й и я чакаше. Чакаше я в образите на незапомнената й майка, дето се мержелееше пред очите й като обвита в креп и мъгла, на баща й Панайот – нещастен и смазан човек, чийто гроб не знаеше къде е, на Яна Койчова, мащехата, която така и не заобича. Бог да им прости всичко. Чакаше я и скъпият й Георги, мисълта за когото заклещваше суха буца в гърлото й. Чакаха я изгорелите комити, чийто овъглен леш я преследваше в сънищата й и не можеше да ги прежали такива млади и хубави. Чакаше я даже старият Акил бей, когото тогава мразеше, а сега й се струваше, че мисли с неговите мисли, и наум спорейки с него, чуждовереца, повтаря отчаяната му мизантропия.

И така месеци – идва й дòхак*. Толкова смърти беше преживяла, но не смъртта я покоси, а нещо друго! Всички несгоди беше надживяла, защото чакаше след тях хубавото, доброто. Нищо не беше напразно, щом след мъката отново грейне надеждата. Да не беше така, щеше без деца да си остане. А тя след всяко малко гробче на поредната рожба, нова зачеваше. Друга на нейно място би пресъхнала. Но тя - не! И комитските смърти тъй прие - курбан за утрето, и чуждата участ тъй преценяваше. Сега беше пресъхнала – от болка и разочарование. Някогашните старци си отиваха от живота с ведрина и мъдрост, а тя усещаше, че си отива, но мъдростта, която уж беше натрупала, се люлееше между тукашното и отвъдното. Няма му смисъла! Пръкнало се нещо ново в света, което тя не проумява. Чуждо, враждебно и застрашително, не може да се примири с него. Преди беше лесно да се живее, да се отличава доброто от злото: който е добър, избира доброто, който е лош, избира пътеката на злото. Ония времена бяха праведни, тогаз Христос ходеше между хората. Цяла империя пъстрота – турци, българи, гърци, евреи, каракачани, арнаути, ягупти*, арапи – се разпадна пред очите й, но синурът на доброто и злото не се заличи. И сякаш беше завчера… Тогава времето течеше бавно, сякаш спряло. А днес – днес вече не е същото, а времето се топи като дондурма*.

Не беше Капитан Хриса от хората, които ще живеят за едното животуване. И най-простото нещо има друг смисъл извън видимия. Прозреш ли го, годен си да приемеш и най-тежката участ. Но тук се скъса нишката. Злочестието не намери опора в нищо. Някогашното й застъпничество за страдалците днес е невъзможно и налудничаво. В днешната подредба страшни сили движат света и в него няма място за предишната пъстрота. Никой не може да бъде спасен или предпазен от лошотията. Георги си отиде бадева, Стойчо воюва нам защо, а тук всичко се разпарчатиса – свършваше се шареният свят на Беломорието, какъвто го знаеше Капитан Хриса: чист, светъл, облян от топло слънце като на Лазаровден. Тя се мъчеше да събере отломките му в едно цяло, ала напразно. Предаде се душата й, заболя от съпротивата на живота и зачака края си.

В средата на лятото Стойчо си дойде в отпуска. Беше възмъжал, загорял и загрубял, ала усмихнат и радостен, какъвто си е бил винаги. Приличаше на баща си, но по-висок и по-силен. Макар че не се задържаше много у дома, изпълни къщата с присъствието и гласа си, с един младежки оптимизъм, който надви старческото мълчание и примиреност на родителите му. Донесе някакъв повей от далечните места, където служеше, някаква непозната зрелост заради широкия свят, откъдето идваше. Старицата се зарадва на оживлението у дома, в друго време би го разпитвала дълго и настойчиво за хората и градовете, за войната и враговете – така би задоволила любопитството си към всичко и навсякъде. Но сега само го изпровождаше с поглед и нямаше сили да го посрещне, да го нагости.

Срещу Преображение й се присъни сам Господ Бог Син: едно слънце пекнало, а Исус Христос приседнал до чешмата на двора и я гледа с тъжни очи. Разбра - Бог я вика. Сепна се душата й от тежката тъга и безизходица. Бог й показваше път, искаше от нея да събере сили. Рано сутринта тя повика Ангел.

– Днес ще ида на черква.

– Ти откъде знаеш, че ще има литургия.

– Няма ли да има? Нали е празник.

– Ще има. Щял да дойде поп от друго село.

– Ето, значи ще ида.

Ангел се опита да я възпре – слаба е, още не е закрепнала. Но тя не отстъпи:

– За да не се подпирам по дуварите, ти ще ме водиш.