Галерия

1

Баща и син качиха старицата на двуколката, изпълниха желанието й. Не беше излизала извън пътната порта повече от година и сега й се зави свят. Всичко – зелено, цъфнало, напъпило, запяло и развеселено, нехае за болежките й. Толкова слънце и светлина имаше само в спомените й. В храма я занесоха почти на ръце, настаниха я на престола досами притвора. Празничната икона, накитена по средата, богомолците, лъснатият иконостас, тържественото песнопение на зет й – всичко си беше както винаги. А на нея в гърдите й се свил студ, като змийско кълбо, и боли ли – боли. Нещо не е същото – човеците ли, иконите ли, небето ли. Не й домиля, като видя всичко това след толкова слабосилие и домашно отшелничество – беше го прежалила, дори се беше простила с него.

Насред тържествената ектения, докато се мъчеше да различи познатите слова „Боже, твоею благодатию”, до нея се доближи Коста Солаков. Той едва я позна: изпосталяла, остаряла, като от други времена - живи мощи. Нищо не беше останало от предишната  огнена жена. Спомни му майка му и очите му се наляха. Той се отдели от семейството си и дойде при нея, наведе се и я поздрави с глух глас.

– Коста, ти ли си – едва прошепна старицата.

– Аз съм.

Тя видя черна лентичка на ревера му и повдигна лице към него:

– Кого жалиш, Коста? – думите с мъка излизаха из дълбините на гърдите й.

– Мама почина.

Капитан Хриса присви очи, вечно пълни със старческа влага.

– Бог да я прости – каза с уморен глас, а наум продължи: Аз ще съм следващата. – Болна ли беше?

– Не, отведнъж си отиде.

– Ех, тъй е, Коста, дойде ни ред една по една да се ороним. – Изтри с опакото на дланта сълзата, която си стоеше накрая на очите, и посочи с глава: – Това стройно момиче до Зоица... – насили се да изрече Капитан Хриса.

– Данчето – кимна Коста Солаков.

Старицата поклати глава, в такива случаи детето трябва да бъде похвалено за радост на родителя си, но тя си каза: не съм от мира сего, а те, чуждите деца – отхвръкнаха.

В съзнанието й изплува един далечен спомен, от някаква задушница, когато тя и старата Данка Солакова оплакваха невръстни рожби. Тя беше загубила пет. Стори й се толкова отдавна, като в чужд живот.

– Ти оправи ли се? – попита я Коста Солаков.

Капитан Хриса се усмихна горчиво и го погледна със старчески угаснал поглед.

– За кога да се оправям, Коста. От кахъри няма оправяне. Че и още ми се добавят, като гледам какво става.

Двамата замълчаха, слушаха литургията, ала всеки затънал в мислите си. После старицата посъбра малко сили и с печален глас подзе:

– Коста, ти си народен човек, но да ти кажа, от мен да запомниш: на нас не ни беше позволено да се разпореждаме у дома си. Другите ни надвиха, гледат ни като добитък... Беззаконието над нас няма свършек. Само едно не съм още проумяла: това наказание за предишна безпътица ли е, или е личба за следващи беди. Няма да съм жива да разбера...

Гръмовният глас на зет й подхвана Господнята молитва и пресече шума в черквата. Капитан Хриса млъкна, затвори се в себе си. Върна се мисълта й пак там, където си беше от преди: Отче наш, иже си на небесех... Тя едва седеше, подир всеки тропар си повтаряше: Благодаря ти, Боже, че не ме прибра, преди да се черкувам за последно. По едно време даде знак на мъжа си и сина си. Отведоха я преди края на литургията.

Като гледаше как я придържат от двете страни Ангел и Стойчо, Коста Солаков отбеляза със съжаление: няма да я бъде дълго още. Той остана до празното място на старицата, замислен над думите й.

Не усети колко време е минало, и както беше до вратата, видя му се да влиза Ламбридис. За миг се изненада, усъмни се да не се припознава – нали беше заминал, нали изчезна подир въстанието, нали и семейството му се вдигна. Загледа се подир новодошлия. Същият нисък, тантурест човек, с широк гръб и плешивина на темето. Ако се поизвърне отстрани, съвсем ще бъде сигурен. Мъжът се обърна, Коста видя лицето му. Той е, само мустакът му малко прошарен. В едната ръка държеше каскета, свален пред вратата, в другата – голяма свещ, току-що купена, канеше се да я запали.

Погледите на двамата се срещнаха, сякаш се бяха сговорили.

– Костас му... – приближи се Ламбридис и неочаквано подаде ръка. Този сърдечен жест разчувства Коста Солаков. Станал съм сълзлив като баба, помисли си недоволен от себе си. Но пое ръката на Ламбридис и я раздруса.

– Ставрос! Ти тук!

Ламбридис се усмихна съвсем добродушно. Изглеждаше, сякаш никога не е напускал, сякаш нищо не се е случвало.

– Е защо не? Да не съм протестантин?

И двамата знаеха какво имат предвид: грък не стъпваше да се черкува на българска литургия.

Избягалите след въстанието не бяха амнистирани и появяването му в село носеше известен риск. Ламбридис трябва да е много сигурен, че нищо не може да му се случи.

– Върна ли се?

– Дойдох си да видя какво е положението, как е имотът.

– Та как да е, знаеш, при нас чуждо не се пипа.

Ламбридис кимна. Застана до Коста в редицата дървени престоли край стената, подпря лакти на високите подръчници и се загледа пред себе си. Двамата мъже помълчаха, подир една молитва Ламбридис проговори, като на себе си.

– Ще се върнем. Още малко и ще се върнем. Няма кой да ме преследва, аз не съм направил нищо.

Сега Коста кимна. Не беше място в черква да припомнят миналото. Пък и не му се спореше: нищо, ама с това нищо докарахте такива беди, дето още не са свършили.

– Не ща да седя на чуждо място – продължи Ламбридис. – Солун град голям, народ много, ама там съм измекярин. Ще си се върнем, прояснява се вече...

Ламбридис не се доизказа, а Коста Солаков се вслуша в думите му. На него му се чинеше обратното – че се забърква, не че се прояснява. Гъркът е щастлив – решил е вече какво да прави.

– Само да свърши войната – добави Ламбридис.