Галерия

1

Носеше скъпоценните камъни вкъщи. Беше превърнал една от горните стаи в ателие, наричаше я „работната стая”. Когато лееше злато и то ако имаше поръчка за това, работеше в дюкяна, останалите неща като рязането и лъскането на камъните и правенето на матрици, всичко това правеше в работната стая.

От дълго време не намираше и камъни. След войната Кантара не се беше появявал, в Европа не беше останала дори и следа от скъпоценни камъни. Имаха затруднение с прехраната. Продадоха една след друга двете къщи на Фатма, а доста големите лозя, които тя притежаваше, бяха в окаяно състояние, тъй като не бяха обработвани. Не беше останало нищо ценно. Отдавна всеки в Крит беше в тежко материално положение.

Азиз бей казваше: “И живота си да дадем, пак ще искат пари отгоре.” Всеки разговор непременно започваше и свършваше с тези думи. Устата на доктор Рагъп бей се изкривяваше в лека усмивка, но не ставаше ясно на какво се усмихваше. Щом като някой, който го видеше така, се нервираше, той изведнъж ставаше сериозен и съвсем не на място се обръщаше към Ибрахим и го питаше: „Как е синът ти, расте ли?”

Като казваше “синът ти”, имаше предвид първородния син на Ибрахим. И той се казваше Ибрахим. След като роди син след три момичета, Фатма беше подскочила от радост и не се задържа на родилното легло повече от три-четири дни. Беше се осмелила да излезе на улицата и да посреща на вратата тези, които идваха да я поздравят. Слушаше внимателно думите на съпруга си: „Да не разсърдим Аллах” и вярваше на тези думи, но не можеше да овладее радостта си. Изморяваше се от старанието да не показва това и често си повтаряше „роди се син”, като започваше да изброява на всеки срещнат своите мечти във връзка с детето. Ибрахим ще порасне, ще стане голям паша, ще запаше сабя и ще застане начело на страната си, ще си върне обратно Измир и другите градове. “Моят син ще спаси страната”, казваше тя, като го потупваше по гръбчето и след като се усетеше, че мисли, че ще останат под обсада, докато детето порасне, сменяше веднага тази мечта с друга по-велика. Към новата мечта прибавяше и това, което беше в корема й, като си мислеше, че и то ще бъде момче, което ще помага на своя по-голям брат, като по този начин щеше да отгледа двама герои.

В началото на март се роди и Али. Али беше много едър и красив. Беше с бяла кожа, имаше дълго лице и тънки устни като на Фатма и много черни очи като на Ибрахим. Фатма хем се въртеше около ухаещото на мляко бебе, хем гледаше, вътрешно потрепервайки, първородния си син Ибрахим, който току-що беше проходил.

 Малко след като проходи, Ибрахим се разболя. Доктор Рагъп бей каза: “Заушка, добре го пазете, времето е опасно”. Лицето и бузите на детето се надуха като тъпан. Нямаше апетит. С дни температурата не спадаше. Вечерите заспиваше, плачейки. Рагъп бей постоянно беше у тях преглеждаше детето с думите: “Ай, Аллах, ай, Аллах”. Когато го намираше заспало, веднага го събуждаше и се успокояваше едва след като видеше, че отваря очи. Когато момчето капризничеше и плачеше, Фатма се объркваше напълно и не знаеше какво да прави. Рагъп бей, без да обръща внимание на Фатма, излизаше и си отиваше с доволно лице. Преди да тръгне, многократно ги предупреждаваше да му съобщят веднага, ако не могат да го събудят, когато е заспало.

Една вечер не можаха да събудят Ибрахим. Лежеше унесен. Въобще не помръдваше. Щом като Фатма хванеше ръката му и я вдигнеше, тя веднага се отпускаше надолу. Щипаха го, тупаха го по гръбчето, но то не издаваше нито звук. Ако не виждаха как гърдите му се издигат и спадат, щяха да решат, че е умряло. Фатма започна да надава викове, щом като главата му клюмна назад, когато го взе в прегръдките си. Момичетата се втурнаха в стаята и се залепиха за полите на майка си, а Ибрахим изтича при доктора.

Когато Рагъп бей влезе вътре, детето беше в прегръдките на Фатма. Плътта му се беше отпуснала. Беше много зачервен, гореше. Не можеше да опреш ръка на врата му и във вътрешната част на лактите. Веднага съблече момчето. Поиска леген със студена вода. Фикрийе взе легена, Ибрахим донесе вода от кладенеца. Потопиха детето вътре. Отново температурата му не спадна.

Рагъп бей беше намръщил лице, примигваше с очи, отваряше и затваряше устата си. „Може да е менингит”, каза той, “Ако имаме късмет, ще го спасим.”

Ибрахим и Фатма се вледениха.

Минаваха часове, те чакаха. От време на време един от тях проверяваше челото на момчето и като казваше: „Пак е висока”, страхливо отдръпваше ръката си.

„Ще умре ли?”

Ибрахим каза това на висок глас. Докторът го изгледа странно. Не отговори.

Ибрахим разбираше, че човек, който толкова продължително време изгаряше от температура, особено ако беше малко дете, нямаше да доживее до края на живота си без последици, щеше да остане инвалид. Щеше да има проблеми там, където болестта го удареше. От Тракис го знаеше, в мозъка, паметта, веждите-очите, ушите или мъжката потентност. И с неговото дете беше станало така. Една нощ детето загубило разсъдъка си. При това не бил толкова малък, бил голям. А Ибрахим беше съвсем мъничък.

Докато това дете щеше да лежи в безсъзнание и да изгаря, сякаш бяха налели огън вътре в него, докторът щеше да гледа с празен поглед, сключил пръстите си, Фатма щеше да плаче навън, Ибрахим щеше да стои така и да чака, можеше само това да направи Не можеше да каже дали ще умре или ще живее, а съвсем не можеше да каже: „ако оживее, какво ще стане после.”

Един-единствен въпрос се надигаше вътре в него: „Защо ние?”.Усещаше, че извършва грях като мисли така и тъкмо когато щеше да се помоли на Бог да му прости, ядът му в един момент се надигна и един вътрешен глас изкрещя, че всъщност много пъти до сега е бил принуден да прощава на Бога. Минаваха часове, в които той се луташе между бунтарските чувства и вярата.