Галерия

1

Когато се появи светлината на деня, лицето на Рагъп бей, който гледаше със зачервените си от безсъние очи термометъра, сякаш щеше да го изяде, се отпусна. Гънката в средата на веждите малко се опъна.

„Добра вест, слава Богу. Спадна ... проклетата.”

Вдига главата си, сякаш беше излязъл с победа от страшна война, гледаше към Фатма, без да мигне.

Фатма направи нещо, което въобще не очакваха. Направи крачка настрани, мина пред доктора и му пресече пътя. Изглеждаше страховито.

„Ще има ли лоши последствия?”

„Знае за това”, помисли си Ибрахим. Погледна с изненада жена си, сякаш не можеше да разбере как само на Фатма й беше дошло на ум за този въпрос и как беше проявила тази подозрителност и песимизъм и ги беше изляла във въпрос.

И Рагъп бей я погледна така. Бяха го хванали неподготвен, притесни се. Това се отрази на лицето му. Повдигна и свали веждите си.

„Може и да има.”

„Къде?”

Рагъп бей сви рамене. Разтвори ръце.

Фатма попита с по-висок глас. Сякаш крещеше.

„Къде може да има?” За момент очите й погледнаха към Ибрахим.

„В мозъка, в разсъдъка. Може да не може да има деца. Не мога да кажа от сега.”

Фатма се отдръпна. Гледаше доктора, сякаш щеше да го заплюе.Човекът набързо отвори вратата и изскочи на стълбите. Ибрахим трудно го настигна, за да го изпрати. Като се обърна назад видя, че и Фатма слиза надолу. Щеше да премине като стрела край него, затова я хвана за ръката:

„Не се страхувай, нищо няма да стане, ще видиш.”

Фатма се отдръпна назад и изгледа Ибрахим:

„То стана вече”, каза тя. Тръгна и си отиде.

Малкият Ибрахим късно проходи. Почти не можеше да говори. Когато връстниците му отдавна бяха започнали да тичат, той можеше да направи само две-три крачки. Ако искаше нещо, протягаше ръцете си, но изведнъж забравяше какво иска, бързо обръщаше глава и се втренчваше в нещо, като гледаше така с празен поглед. Въобще не плачеше.

На възрастта, когато децата изглеждат сладки, Ибрахим изглеждаше странен. Предизвикваше чувство на състрадание у този, който го гледаше. По-точно, този който го видеше, съжаляваше майка му и баща му. Ибрахим и Фатма.

Те никога вече не говореха за състоянието на детето. Всяка вечер Фатма разказваше на Ибрахим как е минал денят на всяко едно от децата, как Фикрийе е започнала да чете, как са пробили ушите на Халиме, как Перизат е паднала, как Али е започнал да смуче пръста си. Когато дойдеше ред на малкия Ибрахим, тя се замисляше и се задоволяваше да каже само думи от рода на “е, добре е”. След тези думи не оставаше нищо за казване и в стаята настъпваше тишина, от която ги заболяваха ушите.

Фатма се притесняваше да изведе детето вън от дома. Изтъкваше като причина, че то не може да ходи и затова се уморявала да носи и Али, и него. Друг ден, казваше, че няма време и не смогва, че е много болна и че главата постоянно я боли. Фатма не беше ходила при леля си Афет ханъм, за да я види как е и умираше от страх тя да не дойде у тях. Когато се срещнеха, тя отхвърляше упреците на леля си.

Това, което Фатма изпитваше не беше гняв, беше желание да обвини някого. Но не знаеше кого да обвини. Понякога обвиняваше себе си, понякога Рагъп бей, в крайна сметка обвиняваше съдбата. Ненавиждаше планините, камъните, летящите птици. Забелязваше, че като пере пелените в легена, ги търка озлобено, че шумно хлопва капаците на тенджерите, че затръшва вратите. Срамуваше се от това. Притесняваше се от съпруга си. Усещаше, че той вдига глава и гледа след нея, без да каже нещо, потъваше в земята от срам, но не можеше да се овладее.

Децата я виждаха като една и съща майка, но Фатма, тя същата Фатма беше различна майка за всяко едно от четирите си деца. Бремеността, раждането, начинът на прегръдка, сученето, порастването бяха различни за всяко едно от децата. Ибрахим откриваше непознати черти от характера на жена си. Нещо повече, виждаше, че тя се е променила и с мъката, която таеше за болния си син, беше станала друга Фатма. Тази жена страдаше. Преди години Ибрахим беше преживял това и беше остарял заедно с Азизе. Когато Джемиле се беше изплъзнала от ръцете му и си беше отишла, тя беше оставила на Ибрахим и Азизе един живот. Един живот, който носеше в себе си двадесет и една годишната възраст на Джемиле. Азизе беше започнала живота си направо на двадесет и една година. Ибрахим беше живял, добавяйки двадесет и една години върху предишната си възраст. Баща и дъщеря бяха остарели повече от собствената си възраст.

Сега беше ред на Фатма. Тя се беше съсипала от мъка по една умствено изостанала рожба и затова рушеше и мачкаше всеки и всичко, и най-вече унищожаваше себе си. Фактът, че детото й всеки ден се губеше пред нейните очите по един различен от този на другите деца път, дори от този на своите сестри, дърпаше и майка му назад. И двамата се бяха откъснали от другите хора и от света, единият без да осъзнава себе си и своя живот, а другият скрит зад своя гняв. Ибрахим ги наблюдаваше. Наблюдаваше мъката на всеки един от тях.

Един ден Фатма щеше да се измори и да се предаде на съдбата си. Тогава щеше да дойде смирението и примирението. Те отново щяха да се срещнат на пътя, който сега го разделяше от жена му. Ибрахим знаеше това и чакаше. Потръпваше от чувството, че докато през десетте години семеен живот двамата седяха в отделни ъгли, носейки в себе си тази мъка, щяха да отворят очи, надавайки викове и щяха да се срещнат отново след някой силен ритник, след някой разтърсващ удар. Да, с викове. Връщайки се отново към живота, друга мъка щеше да ги накара да крещят. Ето на това му казват: „Аллах да ни запази от по-лошо”. Ибрахим се страхуваше от ново страдание и от това, че щеше да бъде принуден да понесе и него.