Галерия

1

Защо за мъжете беше толкова лесно да сметнат жените за „златотърсачки”? „Мутра!” Момичето може би просто е искало повече сигурност. Кой знае и на нея какво й е било?!

Оставих го и си тръгнах. Когато завивах покрай стената, за да вляза през другия вход, слаб шум ме накара да вдигна поглед към втория етаж. Точно отгоре, на скрития в маслиновите клони ъглов балкон, просветна и угасна тлеещият фас на невидима цигара.

Някой ни беше наблюдавал!

*

*        *

Отново беше слънчева априлска сутрин. Въздухът миришеше на водорасли и на горещо гръцко кафе. Хоризонтът се губеше, забулен в прозрачна мараня, по набраздената повърхност на морето се пречупваха тънки златисти лъчи.

Въпреки вече преполовената ароматна чаша пред мен, умът ми продължаваше да се противи на задачата, първо - да се разсъни напълно и окончателно и, второ - да се съсредоточи върху разговора между Мартин и Генчо, които обсъждаха как да продължим нашето пътуване. Колите ни бяха паркирани в уличката, успоредно на крайбрежната алея. След като натоварихме багажа и напуснахме вилата, дойдохме тук, в едно от плажните кафенета, за да закусим и да пробваме отново да се свържем с Янис. Мартин му звъня вече няколко пъти, но джиесемът от другата страна даваше свободно. Явно бяхме по-ранобудни от нашия домакин. 

Междувременно, Мирела и Сандра се върнаха от близкия супермаркет с две препълнени торби. Стефи се зарови в едната, дълго търси вътре и след това се разсърди на майка си, че не му е купила шоколад. Точно в този момент мелодията от джиесема на Мартин прекъсна суматохата. Янис се извиняваше, че не е могъл да говори и сега май искаше да навакса всичките пропуснати обаждания с почти половинчасови обяснения.

-          Добре, разбрахме се! – заяви Мартин, след като пак се върна на масата.

Янис имал някаква спешна работа преди обяд, но после щял да дойде да ни настани в Керамоти. Следователно, трябваше сами да обиколим острова, за да разгледаме набелязаните няколко парцела, като се надявахме да успеем да хванем ферибота от Лименас в 12.20 ч.

За ориентир използвахме уебкартата през айфона на Мира. От Скала Потамияс трябваше да минем през селището Алики в посока към манастира «Свети Архангел Михаил». После пътят ни продължаваше покрай курортите Потос и Лименария, по-малките пристанища на северозапад, за да стигне отново в Лименас.

Пътувахме край стръмните южни брегове на остров Тасос. Подминавахме закътани девствени заливи с изумрудени плитчини, където със сигурност живееха русалки. По скалистите баири над шосето маслиновите горички на места се губеха сред кестени и тропически борове. Беше красиво, беше екзотично, но и все така много познато – чуждо и някак свое.

Дали просто ми харесваше, дали, зариди многото разказвани и преразказвани истории, слушани още от ранно детство, или по друга някаква необяснима причина чувствах тази страна така специална, не мога да отговоря – и до днес не знам.

На няколко пъти се улавях, че мисля за Янис. Още като разбрах, че няма да го видя тази сутрин, настроението ми се поразвали. За да разсея неприятното усещане, се опитвах да се върна към спомена за предишната вечер, когато на масата в ресторанта той седеше срещу мен. Напрягах ума си да се сетя за отделни думи и жестове, мимики, изразът в очите му, докато говореше. Без да искам, го сравнявах с Иво, търсех между двамата разлики, общи черти.

Иво беше добър колега, но още не беше дорасъл до част от проблемите на живия живот. Стандартно симпатичен, не особено социален и с някои комплекси, той ми беше станал скучен. Янис, напротив, демонстрираше самочувствие, зрялост, рутина и в това се криеше чарът му.

Всъщност, Янис изобщо не се вписваше в определението „типичен грък”, каквото и да включваше то според клишираните представи на средностатистическата българка. С нас той се държеше искрено и приятелски, без да лицемерничи и без да се надува. По специфичен начин Янис съчетаваше южната екзотика на своята родина с магнетизма на международния мироглед и немалкия жизнен опит. Дълбоките му проницателни очи често заблестяваха от любопитство или внезапна емоция, които той умело контролираше с тренираната воля на спортист-атлет и изострения нюх на обигран бизнесмен.

Дали го харесвах ли? Нямаше как да не го харесам.

Дали започвах да се влюбвам? Може би вече да...

Наближавахме манастира „Свети Архангел Михаил”, кацнал на самия ръб на стръмния скален бряг под него. Сандра настоя да се отбием да запалим свещи. Посрещна ни сърдита клисарка, която се развика, че като сме жени, било неприлично да влизаме по „мъжки” панталони. Затова и трите трябваше да облечем подадените ни платнени поли. Колегите не ни спестиха подмятанията, но пък кой ли им обръщаше внимание?! Хванах ръката на Стефи, който едва удържаше смеха си и го поведох със себе си. Разгледахме, помолихме се пред чудотворната икона. А Иво през цялото време даваше зор да сме излезли на двора да се снимаме, въпреки че на няколко места висяха предупредителни табели със задраскани фотоапарати. Навън обаче се снимаха и други. Като ги видя, Сандра изтича към парапета на широката площадка и ни викна да си направим една обща снимка на фона на просторния изглед към морето. Кадърът се получи, но Иво задържа ръката ми:

-          Хайде да се щракнем само ние двамата!

Ох, добре!

Застанах до саксията с рози, а той мина по-назад и ме прегърна.

Излязохме като на пощенска картичка от двадесетте години. Само че, в пълноцветни нюанси.