Галерия

1

Най-близкото място беше на плажа, в един приятен открит бар в сянката на крайбрежната горичка. Пихме задължителното фрапе и фреш от портокали, после се заговорихме на английски със сервитьорката – закръглена, усмихната тийнейджърка. Тя първо ни попита откъде сме, каза, че напоследък през лятото в Керамоти идвали много българи и даже собственикът на заведението задължил всички от персонала да карат курсове по български.

Помолихме я да каже нещо на нашия език, а ние – на нейния. Тя се засмя и се извини, че още й е трудно да говори.

Платихме сметката и станахме. Оставихме ѝ цяло евро бакшиш. Стефи поиска да си събере мидички. Докато го чакахме, поседяхме малко на празните шезлонги. Морето тук беше равно, сиво-синьо и скучно. Не като бистрите заливи на Тасос с цвят на прозрачен изумруд.

Мартин и Генчо ни извикаха половин час след като се върнахме в хотела. Наближаваше 15.00 ч. и пак започваше да се заоблачава. Трябваше вече да тръгваме за Кавала, ако имахме сериозно намерение да свършим някаква работа. Разбира се, забавихме се още – докато Мартин смени лявата задна гума на Нисана, докато Сандра се разбере със Стефи, който си играеше с някакво улично куче. Мина още около час, докато най-накрая се разпределим по колите, но Марто ни успокои, че от Керамоти до Кавала се стигало само за около тридесетина минути.

Оказаха се повече. Под уж вещите напътствия на Генчо успяхме да излезем на магистралата Виа Егнатия. Малко преди Кавала обаче се объркахме, отклонихме се пак по второстепенните пътища, наложи се да обикаляме и след една дълга маневра, най-накрая се спуснахме към града по Драмското шосе.

-          Сега ще видите що е панорама! – пресече Генчо ядосаните ни подмятания. – Марто, бе, я спри тука!

Мартин отби рязко вдясно, в разширението след завоя, отби зад него и сивият Форд. Иво се показа от шофьорския прозорец, повдигайки въпросително рамене.

-          Слизайте! – изкомандва Генчо и, какъвто беше тромав, чевръсто се измъкна от предната врата.

Един след друг навън се показахме всички и... останахме безмълвни пред гледката.

            Наближаваше часът на залеза. Мораво зарево се прокрадваше през високите разкъсани дъждовни облаци. Морето в далечината сега искреше с оловена студенина, крайбрежната ивица опасваше като перлена огърлица меко заоблените планини. Право напред и надолу се ширеше бяло-розовият град – сред буйна зеленина от кипариси и зукум, къдрави тъмни борове, олеандри с ярко червени цветове, сред папрати, портокали и смокини. Дъхът на южната пролетна привечер беше свеж и влажен. Във въздуха витаеше копнеж, напрегнато нетърпение, неопределена и необяснима тъга, носталгия по нещо неуловимо...

            Колкото повече слизахме и навлизахме в града, той ни обгръщаше, поглъщаше и обсебваше сетивата ни. Отляво, върху остър зелен чукар, стоеше красива бяла черква. По-нататък, на отсрещната височина, се издигаха назъбените бойници на величествено здание – сградата на Общината, бивша резиденция на унгарски граф – търговец на тютюн. До нея, сред гъсти палмови листа, се показваше друга старовремска вила, също напомнящо за романтичното минало на Кавала от XIX век. Въпреки напредналия час, улиците още бяха пусти. Високо в небето се стрелкаха и приглушено крякаха чайки.

            Минахме по булеварда покрай широката павирана крайморска алея. Редицата палми ни отведе точно на паркинга при рибарския кей в подножието на Стария град. Янис трябваше да ни чака тук, спортното му Пежо се открояваше сред другите коли, но самият него го нямаше. Този път обаче, след като Марто му звънна, той бързо се появи отнякъде.

            Сега трябваше да се уточним как ще се организираме, защото бяхме набелязали за оглед шест къщи, които се намираха в различни части на Кавала. Мартин предложи да поеме центъра, района около пристанището и Стария град заедно с мен и Сандра. При това положение за Генчо, Мира и Иво оставаха крайните квартали. Янис предпочете да се присъедини към нашата група, защото познаваше лично собствениците на две от къщите.

-          И аз искам да дойда с вас! – изпротестира Мирела и, посочвайки с глава Генчо, шумно заяви, че не желае да извършва оглед „с този”.

Мира се сърдеше, заради закачката му със сервитьорката на Тасос.

В отговор той също демонстрира обида като каза, че двамата с Иво ще се справят перфектно сами и трети човек не им трябва.

Уговорихме се да се чуем контролно по телефоните след час и половина.

            Още през XIX век град Кавала е бил център на тютюневата търговия между все още османския Балкански полуостров и Средиземноморието. Печалбата е привличала тук богати европейци, придали собствен стил и вкус на архитектурата в града. Освен в къщите на унгарския граф Пиер Херцог и на германския барон Адолф Викс, където през тридесетте години на ХХ век се бяха нанесли местните общински власти, влиянието на западния барок и неокласицизма се усещаше в още няколко бивши аристократични резиденции. Янис ни заведе специално до някогашния дом на търговеца Димитриос Токос, от чиято тераса в навечерието на Голямата депресия през 1929 г. известният гръцки политик Елефтериос Венизелос е произнесъл една от своите прочути речи. Малко по-нататък, докато се взирахме във витрините на луксозен магазин, на съседната стена под изрисувания с графити надпис „ΣΥΡΙΖΑ”[20] разчетохме лозунга: „НЕ на реформите! Не унижавайте Гърция!”

Нещата май не се бяха променили много от времето на Венизелос насам.