Галерия

1

            Иво ме гонеше с фотоапарата през целия манастриски двор и настояваше „за всеки случай” да „се щракнем” още по веднъж. Честно казано, вече започваше да ми досажда. Покрай нас минаха две монахини, хвърлиха ни кратки строги погледи и на мен ми стана неудобно. Вероятно не им беше много приятно да се мотаем наоколо и да им нарушаваме усамотението. Побързах да настигна другите и да върна полата на клисарката, а Иво пак тича след мен. Така за малко да се блъснем в един наперен свещеник, който идваше точно срещу нас. Тъй като наблизо висеше поредната табелка за забранено снимане, сега вече със сигурност щяхме да си изпросим забалежката. Попритесних се, дори си преговорих набързо някакво оправдание на английски. Но, за моя най-голяма изненада, след като ни подмина, свещеникът се упъти право към Генчо, здрависа се с него и каза на чист български език:

-          О, брате, е, па, какво те води на Тасос?!

Пред изумените ни погледи Генчо се спря и се ухили до ушите.

-          Е, па, каквото и тебе, попе – туристи водя!

Двамата така сладко се разговориха, че скоро май нямаше да си тръгнем. После

Генчо ни разказа, че с отец Анатолий – така беше името му – се познавали отдавна. Той бил много „деен” човек, с разнообразни интереси и наскоро основал туристическа фирма. Развеждал групите предимно по религиозни забележителности. Единият от автобусите, които сега чакаха на шосето пред манастира, бил с неговите хора. Щял да ги разходи из Тасос. Следващата вечер щели да бъдат на „традиционна таверна” в Керамоти. Отец Анатолий много настоятелно ни покани да се присъединим и ние, а Генчо веднага се съгласи, понеже и без това нямахме друго предвид. 

Продължихме по крайбрежието в посока северозапад. Минахме през няколко малки вилни селища, пред наименованието на всяко от които стоеше неизменното „Σκάλα”. Слънцето напичаше белите къщи, блестеше в перестите листа на палмите, стърчащи над железните огради, разстилаше шарени сенки из зашумените дворове. Помислих си, че на такова място с удоволствие бих живяла – в онази градина, със скрития зад варосания зид басеин; там, горе, на втория етаж, зад развяващото се от отворената врата перде; в мезонета с балкона, който гледаше над покривите право към морето...

На главната улица в поредното градче – Скала Принос - неочаквано попаднахме в задръстване. Докато Мартин се ядосваше, защото се налагаше да чакаме в колоната от коли, Стефи замрънка, че е гладен. Наложи се да се отбием до едно кафене, откъдето купихме нещо, подобно на нашите принцеси с кайма и кашкавал. Бяхме точно до кея и с любопитна завист поглеждахме към закотвените там големи бели яхти. Генчо настоя да отиде да ги снима и така, между другото, се разходихме под палмите. Зад едната от тях, с гръб към нас, стоеше мъж в светли спортни дрехи, загледан в далечината. За миг внезапна тръпка на силно вълнение погъделичка сетивата ми. Янис? Но след малко мъжът се обърна и... не, не беше той.

Пристигнахме в Лименас към 11.00 ч. Пообиколихме, купихме два буркана мед и две 5-литрови кутии зехтин от търговската улица в центъра и после седнахме в едно уютно старовремско рибно ресторантче. Към 12.00 ч. се върнахме при колите, за да чакаме ферибота.

Този път нямаше толкова много хора. Пак видяхме група германци, а наблизо вдигаше врява шумно сръбско семейство. На съседната пейка под дебелата сянка се беше отпуснала натруфена дама над средна възраст, в чиито чехли беше забил муцуна бял лабрадор рийдривър, апатичен и уморен от жегата.

Мартин пак звънна на Янис – да му каже, че сме вече на пристанището и смятаме да хванем обедния ферибот. От другата страна обаче отново нямаше отговор и Марто взе да цъка с език:

-          Ей, го, на! Пак не вдига!

-          Що, бе? – рече Генчо – Ако трябва, има къде да го изчакаме като слезем.

Фериботът се зададе, обкръжен от гъсто ято чайки. Разтовари рехавите пасажери, автомобилите им и един автобус и дойде нашият ред да се качим. Мартин и Иво вкараха Нисана и Форда, а ние, останалите, избързахме към двете палуби, за да се полюбуваме на панорамната гледка към остров Тасос.

Оттук се виждаше цялото пристанище, асфалтираният кей, плажът в далечината. Напред и навътре към полите на планината се простираха подредените къщи и правите улици на Лименас.

Мирела се облегна на парапета до мен:

-          Много добре се получава, нали?

-          Да – усмихнах се аз. – Перфектно!

Зад нас се суетеше сръбското семейство. Бащата въртеше в ръка малка видеокамера, а майката се опитваше да залъже малкия си син, за да застане мирно:

-          Пато! Виджи, виджи пиле![19]

Но детето се дърпаше и от камерата, и от чайките.

Оставаше още съвсем малко до отплаването на ферибота. Пристанището опустя, екипажът бързаше да събере корабните въжета. В последната минута откъм крайбрежната улица през площада прелетя черно спортно Пежо и закова спирачки на платформата. Отвътре излезе шофьорът – висок, елегантен, с бяла риза, тъмен панталон, заострени лъскаво-черни обувки. Докерите се развикаха, но той им отговори нещо твърдо и тихо, заключи колата с дистанционното и изтича към долната палуба.

-          Хайде, бе, човек! – викна му оттам нашият Мартин. – Защо не вдигаш телефона?!

Янис!...