Галерия

1

            Излязохме отново на крайбрежния булевард и свихме по морската алея. Оттук Старият град и крепостта над него изглеждаха измамно далечни в сиво-жълтия светлик на облачното небе.

            Когато поехме по тесните криволичещи улички на хълма „Панагия”, бледо-пурпурният залез вече бавно гаснеше по розовите стени на Имарет хотел. Къщите, строени нагъсто, увиснали по скалите, надничаха една през друга, затворени и някак недостъпни, заключени за любопитните чужденци.

            По-нагоре ставаше още по-стръмно, а острият завой със стрелката и надписа „Το καστρο”[21] беше истинско предизвикателство и за най-тренираните мускули и бели дробове. Стефи искаше да го заведем в крепостта, „при рицарите”, но, за да ни пуснат вътре, трябваше всеки от нас да плати по 3 евро. За децата имаше специално намаление, но, понеже жената на гишето се оказа братовчедка на приятел на Янис, в крайна сметка Стефи влезе без пари.

            Първото, което видяхме вътре, беше модерно ламинираната табела. На нея накратко беше разказана историята на крепостта. Над подредените наоколо пейки на летния театър помпозно се извисяваше огромната кръгла кула с раздипления отгоре ѝ гръцки национален флаг.

-          Значи, настина тук са живели рицари? – светнаха от радост сините очи на Стефи.

-          Може и така да се каже – усмихнах се аз. – Първите укрепления са построени по времето на Византийската империя, после са дошли венецианците, а турците са изградили до цитаделата и аквадукт. Ей там, виждаш ли?

Отвъд крепостната стена, която тук изглеждаше доста ниска, аквадуктът се виеше над червените покриви, започваше отникъде и завършваше в нищото.

-          Ама той изобщо не стига до крепостта! – възмути се Стефи.

-          По времето на султан Сюлейман Великолепни е стигал. – отговорих снизходително.

Малкият обаче не се предаваше.

-          Аз не мога да си го представя!

-          Стефане! – прекъсна го Сандра. – Ела тука да се снимаме!

Тя чевръсто се покатери до една бойница и застана там в артистична поза. Коприненото трико на зелената й рокля затрептя по нея, бризът разроши къдравите кестеняви коси по развеселеното й лице. Снимахме я наколко пъти – със и без Стефи. Всички, които по-късно видяха тези снимки, бяха единодушни, че са направо като професионални.

Още известно време обикаляхме по стените и надничахме през бойниците под различни ъгли към града. От всички страни надолу се откриваше зашеметяваща гледка, в която белотата на сградите, зеленината на хълмовете и морското сребристо-синьо се сливаха в неповторима цветна палитра. Шумовете на градското ежедневие едва долитаха дотук, губеха се сред сирените на корабите и преплитащите се гласове на чайките.

До една от ъгловите бойници и аз се покатерих по-нависоко. Зад разрушения зид се откриваха цялото пристанище и линията на хоризонта нататък, която се простираше по склоновете на планината Символон към малките курорти Неа Ираклица и Неа Перамос. Долу се разминаха и се поздравиха два ферибота. Следата от перката на пристигащия остана задълго да се чернее след него – като дълбока резка върху гладкото блестящо море.

-          Ех, че е красиво! – плесна с ръце Мирела и, докато опипваше с крака си камъните, за да слезе, извика:

-          Михаилидис! Бъдете кавалер, подайте ми ръка!

Янис застана отдолу, а тя почти се хвърли върху него с глезен подскок.

-          Михаилидис! – засмя се Мартин. – Дамата е твоя!

-          Ревнуваш ли? – резна го Мира, мятайки ми победоносен поглед.

Чак сега, на връщане, забелязвах колко зелено и цветно беше в Панагия. Отвсякъде висяха клони, китки, листа, градините издишваха росна омая. Вечерникът обаче, носеше полъх на дъжд. Още докато се катерехме по зидовете горе започна да прокапва, сега капките зачестиха, станаха по-големи, а небето се навъси като пред същински порой. Нямаше време за последната къща от нашия списък. Трябваше бързо да се скрием някъде!

Прибягвахме под издадените тераси и еркерите на къщите, под входните навеси над вратите. Накрая вече тичахме надолу по улицата, когато острани се мярна дългата стена на Имарета. Янис се поспря, кривна натам, бутна стъклената врата и ни махна:

-          Хайде, елате вътре!

-          Ама как... – стреснато прошепна в ухото ми Сандра. – За тук не трябва ли дрескод?!

Дръпнах я със себе си и двете прекрачихме прага след Янис, Марто и Мирела. Стефи изприпка покрай нас и, така както бяхме запъхтени и подобаващо измокрени, всички се озовахме изведнъж сред пет-звездния, реставриран разкош на Османската империя.

Вътре ни посрещна ухание на сандалово дърво, примесено с други непознати аромати. Под извитите сводове преливаха причудливи жълто-зелени светлинки, из старинните коридори звучеше нежна класическа музика. Отнякъде се появи слабо, високо момче в елегантна униформа, изгледа ни прикрито-високомерно и попита:

-          Μπορώ να σας βοηθήσω?[22]

Янис показа черна карта на Diner’s Club.