Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Узо и червени рози" на Ирина Маргитина

24 Ноември 2015 / 11:11:53  GRReporter
17305 прочитания

            Междувременно, Павлос зае много сериозна поза и започна:

Δεν φεύγω.

Θα μείνω όλη νύχτα στην πόρτα σου

Θα μείνω όλη νύχτα στα σκαλιά

Τ’ αστέρια θα πάρω αγκαλιά

Θα λέω το όνομά σου σιγά...

(Не тръгвам.

Ще остана цяла нощ пред вратата ти,

ще остана цяла нощ на стълбите,

звездите ще взема в прегръдката си,

бавно ще изричам името ти...)

 

„Δεν φεύγω” („Не тръгвам”). Най-романтичната балада на Михалис Хадзиянис! Иво отново ме покани да танцуваме и ме притисна силно до себе си. През рамото му в маслинено-черните очи на Янис играеха размътени пламъчета. Мирела стана, усмихна се с най-прелъстителната си усмивка и посочи към дансинга. Янис й отказа. Погледът му продължаваше настойчиво да ни следва. Добре, че песента свърши, защото ставаше непоносим. Мира направи още един опит да го разсее като мина покрай него с чашата си специално му каза «Наздраве». Той й отговори разсеяно и пресуши «на екс» своето питие.

            Павлос обяви, че ще завърши концерта за тази вечер с общ поздрав за «приятелите от България». Ето, това може би беше вече наистина типично за гръцките таверни – да включват задължително в репертоара си известния попфолк хит от 90-те години: «Για τα λεφτά τα κάνεις όλα, για τα λεφτά δεν μ’ αγαπάς...»[25]

            Генчо скочи и вдигна високо чашата си.

- О-о-бичам шоп-ската са-ла-а-та... Такива са всичките жени днеска! Парите само гледат! Ама, ако имах и аз повече...

-          Какво, ако имаше? – викна Марто. – Пари или жени?

-          Казано е, – ухили се под мустак отец Анатолий – „Поискай и ще ти се даде!”

-          Подкрепям, отче! – замахна с питието си Генчо. – Но по-скоро да ми се дава, че...

В следващия миг малката чашка с наполовина изпитото узо се пръсна с трясък на стотици стъклени кристалчета върху теракотения под.

-          Че – продължи Генчо – иначе животът си заминава ей така... разбит... като това стъкло... Удряш - и край!

Дръпнаха го да седне. Беше доста пиян. Нищо чудно – големият стенен часовник над вратата отброяваше вече около два часа след полунощ.

            Щеше да ни е трудничко да се приберем обратно до хотела. На Мартин и Генчо още не им се тръгваше, но Сандра, която по принцип беше непретенциозна компания, явно крайно преуморена, от известно време упорито настояваше да си ходим. Иво и той клюмаше с глава на съседния стол. Не разбрах какво мислеше по въпроса Янис. Предпочитах да не го питам. Учудих се обаче, че Мира се присъедини към нас тримата. Заедно с нея и няколко човека от групата на отец Анатолий излязохме от таверната и решихме да вървим пеша до Керамоти.

            Навън веднага ни лъхна острата свежест на нощния бриз. Нашир и надлъж лежеше мъртва тишина, а разсеяните звуци на партито, което току-що бяхме напуснали, достигаха до нас през затворената врата сякаш от много-много далеч.

            Обърнах се и хвърлих последен поглед към изпотените прозорци на таверната. Вътре Генчо, Марто, отец Анатолий и Павлос се обясняваха нещо със сервитьорите в приповдигнато настроение. Не видях Янис, но забелязах как едно от момчетата старателно чистеше пръснатите по пода стъкла.

            Надолу по шосето се разделихме на групички. Ние с Иво се движехме най-отпред. Беше доста пиян, едва се крепеше на краката си. Опита се да ме прегърне, но ръката му тупна тежко на врата ми. Говореше несвързано. Разбрах само, че отново искаше да се разходим по плажа.

            Стигнахме първите къщи на селището, които се очертаваха призрачни в светлината на уличните лампи. Наближихме малкия централен площад и тук се разделихме с хората от другата компания. Те се отправиха към техния хотел. Докато спорехме откъде е по-пряко да продължим към нашия, от горната страна на улицата, по която бяхме дошли, ни настигна черно БМВ. Вътре – две от момчетата от таверната. Бяха видимо „на градус”, очите им лъскаха. На развален английски ни поканиха да отидем с тях в някакъв бар наблизо.

            Двете със Сандра им отказахме категорично. Мира обаче, започна да се чуди. Покрай нея и Иво промрънка, че му се ходело.

Единият слезе от колата. Взе да ни увещава, че ще изпуснем много и после само ще съжаляваме. Потупа Иво по рамото – щял да се радва да си допият с него „на по едно уиски”.

Откъм завоя пристигна втора кола, върна на заден и остана на аварийки пред БМВ-то.

Познатото черно Пежо!

Започвах вече сериозно да се изнервям и от това английският ми ставаше все по-неубедителен.

-          Йорго, - намеси се Янис. – Те са с мен. Ти върви! Ние ще видим дали ще дойдем.

-          А бе, грък нещастен, ти къде се буташ, бе... – неочаквано живна и се нахвърли Иво.

-          Чакай! – прегърнах го аз.

И казах примирително:

-          Ние ще повървим още малко пеш.

Категории: ОткъсроманаУзо и червени розиИрина Маргитина
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus