Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Узо и червени рози" на Ирина Маргитина

24 Ноември 2015 / 11:11:53  GRReporter
18110 прочитания

Заболя ме главата. Май започвах вече да губя връзката с реалността. Все пак между нас с Янис не се беше случило нищо. Нали?

Хвърлих се по гръб върху възглавницата и дълго лежах неподвижно, без да се завия. Колко време мина откакто стъпките му се бяха отдалечили? Пет, десет минути, час, може би?

По вратата, тавана и стените наоколо се редуваха в симетрична последователност по-бледи и по-тъмни черти – фантастични отблясъци от крушката на фенера, точно зад ламелите на венецианската щора.

Уморено се изправих и разтворих едното крило на прозореца. Вдишах жадно букета от цветни ухания, полускрита зад другото крило. Отромната палма право насреща бодеше с острите си листа черното дълбоко небе. Луна нямаше – беше затулена в облаци. На две-три места едва-едва припламваха редки звезди. Някъде там, високо горе, често-често просветваше далечният мигач на забързан самолет.

Отместих се по-навътре. Оттук, над листата на палмата се виждаше добре апартаментът на Янис на втория етаж. Прозорецът му още не беше угаснал. Тънък лъч се прокрадваше под ниско спуснатата щора и предпазливо търсеше път насам. Явно Янис също не си беше легнал още – сам в просторния си луксозен офис, в притихналата тръпнеща южна нощ.

Между дървените ламели почти в ухото ми бръмнаха комари. Притворих крилото и отстъпих назад. Опипом се върнах до леглото и се шмугнах в меките завивки. Неусетно съм заспала.

 

*

*       *

 

Нашата командировка беше към края си. В ранния сутрешен час пътувахме обратно към българската граница. Мартин караше след Янис, който реши да ни изпрати до КПП-то. Следваше ни Иво в новоремонтирания си автомобил.

Събитията от изминалите няколко дни се редяха като сън пред очите ми. За един кратък миг се бях почувствала като принцеса от вълшебна приказка, която не трябваше да свършва. Неусетно, неочаквано – както става в приказките – се беше появил и Принцът. Вместо рицарски шлем обаче, той носеше слънчеви очила и вместо с бял кон, беше нахлул в моя свят със скъпа лъскава черна кола. Изглежда целият негов живот беше такъв – зашеметяващо бляскав, със златни кредитни карти, луксозни хотели, къщи и вили като онези, в които се снимаха филмите. А аз живеех в панелен блок, карах Опел на старо и не можех да си позволя случайни вечери в петзвездни ресторанти...

Не, Янис не беше за мен. Що за глупава мисъл посмя да се промъкне в главата ми?! А Иво? С него определено си пасвахме повече, стъпвахме по една и съща изтъркана черга.

Мирела сменяше крак върху крак на задната седалка до мен и си подаваше къси словесни пасове с Генчо. Кога се прибра снощи, кога се сдобриха – не разбрах, но за Мира подобно динамично развитие си беше съвсем в реда на нещата. Тя живееше с енергията и тръпката на постоянното противоречие.

Малко преди границата спряхме да напазаруваме от поредния Лидл. На излизане подминахме три жени и двама мъже, разговарящи шумно до отворените врати на паркирало пред входа Рено. Жените ни измериха критично през рамо и промърмориха с насмешка:

-          Βουλγαρία...[26]

-          Селяни! – изръмжа Генчо. – Какво се хилят?! Все едно не ги виждам всеки уикенд по нашите магазини! Купуват като изоглавени, че им е по-ефтино. Що не си гледат собствения хал, че напоследък бая са го закъсали?!

-          Стига, де! – сръчка го Мартин.

-          Е, к’во? – сопна се Генчо. – Що ме буташ?!

Слушах ги и си мислех, че на ниво човешки отношения психологическата бариера между българи и гърци далеч не беше преодоляна в местния балкански манталитет. Осем години съвместно съжителство в голямото европейско семейство се оказваха твърде недостатъчни, за да заличат дълбоко наслоеното разделение на „чужди” и „свои”. Ето, по това двата народа си приличахме най-много – по ината да поддържаме остарели стереотипи и по тях да съдим един за друг.

            С Янис се сбогувахме на контролния пунк. Двамата с Мартин се разбраха да се чуят и обсъдят резултата от огледите след като проведем нашата вътрешна оперативка в София.

Престроихме се в чакащата колона, а Янис отби встрани и ни махна оттам. Точно, когато Марто подаваше документите на полицая през шофьорския прозорец, ние с Мира видяхме през задното стъкло как отнякъде се появи красива жена с дълги кестеняви коси, с елегантна рокля в лилаво и черно, с класически високи токчета. Тя забърза усмихнато към нашия гръцки съдружник, спря се, заговори го, той й кавалерства да се качи в неговата кола.

С рязък завой черното Пежо отпраши обратно по гладкото асфалтирано шосе. Двете с Мирела се спогледахме мълчаливо. Мартин настъпи газта, за да изпревари задръстването в противоположната посока през българската граница.

 

Марто пусна радиото, откъдето, случайно или не, зазвуча отново „Δεν φεύγω” на Хадзиянис. „Ще остана...” – пеше той. Да и на мен много ми се искаше да остана в моята приказка, но нямаше как. На другия ден всички щяхме да се превърнем отново в скучните офис-роботи. Животът е такъв – понякога щедър на кратки вълшебства, които те залъгват задълго с красив спомен, за да не се бунтуваш срещу монотонната рутина на ежедневието.

Така завършва тази история.

Ще уточня само, че тя не роди мелодрами.

С Иво останахме добри колеги и близки приятели. Такива сме и до днес.

Какво се случи с Янис, ли? Искам да ви уверя, че развръзката е щастлива - по своему, за всички замесени действащи лица.

Но, тъй като тази тема е твърде дълга, за да се обобщи само с няколко думи, тя ще бъде предмет на отделен разказ.

 

 

Категории: ОткъсроманаУзо и червени розиИрина Маргитина
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus