Галерия

1

            Когато най-накрая излязохме от Кавала по шосето за Керамоти, минаваше 21.30 часа и беше вече нощ. Точно зад нас примигваха фаровете на Нисана – виждах ги в заобленото странично огледало от седалката зад шофора. От време навреме поглеждах и към Янис в предното огледало точно срещу мен. Той мълчаливо държеше волана, съсредоточен в пътя напред. Извърнат настрана, мълчеше до него и Иво. Ако не беше бърборенето на Стефи, прекъсвано от тихите забележки на Сандра, ситуацията щеше да е повече от конфузна.

Всъщност, аз защо се притеснявах заради Иво?!

Отпуснах се в меката кремава тапицеря на седалката, решена да не се задълбочавам повече. През стъклото на прозореца, по хълмовете в тъмното навън, едва се очертаваха назъбените вдлъбнатини на няколко мраморни кариери; тук-там из полето все по-начесто близки и далечни светлинки блещукаха между крайпътните табели по правата пуста магистрала.

*

*        *

Тази сутрин бях в лошо настроение. Цяла нощ сънувах кошмари, прекъсвани от дрезгавото крякане на някакви странни морски птици. Призори наблизо хлопна врата, чу се глух трясък и пресипнали гласове се скараха в съседната улица.

Седях в плетения люлеещ се стол на верандата и свежият бриз ме унасяше в мисли. Дворната врата се отвори и през нея последователно нахлуха Мирела, Сандра, Стефи и Иво с огромен букет в ръце.

-          Ми-и-личка! – изпищя Мира като се спусна да ме прегръща. – Честит рожден ден! Да си жива и здрава, да имаш много късмет, любов, от всичко – по много! Я, виж тука нашият кавалер галантен какво ти носи!

Рожденният ми ден! М-да, съвсем го бях забравила.

Със сдържана усмивка и не особено похватно Иво ми поднесе букета. В щедро надипления плътен целуфан в цвят бордо имаше пет разцъфнали ярко червени рози, всяка аранжирана сред клонки зеленика, в отделна брокатена мрежичка около цветната чашка.

Подарък от фирмата. „За най-важния ден в живота на любимата колежка”.

Сандра, че и Стефи след нея, също се втурнаха да повтарят изтъркани поздравления. Обясниха, че тримата ни шефове били отишли на оглед някъде наблизо и щели да ни чакат в рибното ресторантче на пристанището. После планът бил да отидем до Драма, където имахме още малко работа, а вечерта щяхме да сме с групата на отец Анатолий в ангажираната от него „страхотна таверна” недалече от центъра на Керамоти. Ама аз да побързам, защото вече било почти обед!

Виж ти! Не бях забелязала колко е напреднал часовникът. 

Масата ни гледаше към кея, откъдето се разнасяше остра миризма на риба и водорасли. Борех се с голямата ципура в чинията и не вземах участие в разговора. Чух обаче много внимателно какво говореше Иво. За първи път сега се заслушвах в коментарите му и те ми направиха силно впечатление.

Иво споделяше мнението си относно новата рекламна стратегия на фирмата, която трябваше да бъде изградена на базата на иновативни онлайн „платформи”. Били „хит” в целия Европейски съюз.

Другите го гледаха скептично. Янис изрази съмнение, че такава тактика „би минала в нашия случай при днешната сложна пазарна ситуация”.

Иво се опита да оспори, но нямаше достатъчно търпение и хъс да защитава аргументирано позицията си. А идеите му не звучаха никак зле, макар да бяха наистина амбициозни. Това го разбрах, без да съм айти.

Ние, колегите, така и не се бяхме постарали да опознаем Иво. Той влезе в екипа малко след мен и някак по инерция шефовете го сметнаха за повърхностен. И пропуснаха да забележат скрития му талант, креативното му мислене и оригинално въображение. Иво изглежда беше и доста чувствителен като човек, предвид вълнението, с което ми поднесе розите. Чак сега си дадох пълна сметка, че снощи сигурно му е станало крайно неприятно да се вози в колата на Янис. Това беше засегнало мъжкото му самочувствие, излагайки го пред компанията и особено пред мен.

Изведнъж ми стана мъчно за него. И за себе си – защото до момента също май се бях държала доста зле и предварително го бях отписала, без да му дам шанс.

За Драма потеглихме към 12.30 ч. На два пъти спирахме сред полето край маркирани с колчета парцели с табелки „Πωλείται”[24], от които Мартин преписваше телефонните номера.

Пътуването през полята, по тесните провинциални, но добре асфалтирани шосета на Северна Гърция е като бързо пътешествие през историята - от Античността, та до Световните войни. Ето, там, от прегорялата още отсега трева наднича разрушена средновековна кула; почти до прозореца на колата профучава надпис „Македонска гробница – 300 м”.

Стефи се върти насам и нататък, разглежда и внезапно ни стряска с въпроса си, много логичен, впрочем:

-          Това Родопите ли са?

-          Не – усмихва се Янис. – Това е Фалакро – „плешивата планина”.

А Иво уточнява:

-          Българите са й викали Боздаг. Навремето по тези места са живеели българи.

-          А гърците къде са живеели? – муши се Стефи между двете предни седалки.

-          Гърците са се борили за свободата си – отговаря Янис.

-          И после? – настоява Стефи.

-          После времената са се променили, сменило се е и името на планината.

-          А гърците срещу кого са се борили?