Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Узо и червени рози" на Ирина Маргитина

24 Ноември 2015 / 11:11:53  GRReporter
16367 прочитания

-          Стефане! – дръпва го за фланелката Сандра. – Я сядай долу! Пречиш на чичо ти Янис да шофира.

Спряхме при развалините на Филипи, където, казват, била покръстена първата европейка. И тук превратностите на вековете са оставили своя тъжен отпечатък. Из цялото поле се подават съборени зидове, лежат отдавна паднали колони. Сякаш насред нищото стърчат само внушителните останки на стара базилика. Стените й разкъсват надвисналата мараня, озъбени срещу блестящия бял мрамор на древния амфитеатър на противоположната страна на шосето.

Това е останало от едно велико минало. Споменът за него днес тъне в бурени и храсти.

-          Змия! – изкрещя Мирела.

Сандра, Стефи и аз се обърнахме едновременно и я видяхме да пристъпва върху купчина камъни с ужасени, вперени надолу очи. Мъжете се спуснаха нататък, но се спряха на разстояние. Змията лежеше, свита на кълбо, точно в краката на Мира.

-          Усойница – заяви Иво. – От тъмните. Типични са за тези географски ширини.

-          Ти по-добре кажи как да я разкараме! – прекъсна го Генчо. – Да ви се намира спрей против змии?

Мартин го изгледа унищожително, за да му покаже, че хуморът в случая е крайно неуместен. 

-          Чакайте! – каза пак Иво, който внимателно наблюдаваше змията.

Той отчупи суха пръчка, протегна се и я побутна.

Лъскавото сиво-черно кълбо изобщо не потрепна.

-          Тази усойница е умряла – заключи Иво. – Няма защо да се плашим.

-          Изпекла се е на слънцето, викаш? – промърмори Генчо.

-          Как разбра? – извика Мирела, вече по-смело. – А ако скочи и ме ухапе?

-          Змията е мъртва – повтори кратко Иво. – Ето, виж!

Той стъпи до нея и я ритна с крак.

Общо облекчение се изписа по всички лица.

-          Днес ти си нашият герой – вметнах аз, когато другите отново се разпръснаха.

-          Ти не се ли уплаши? – учуди се Иво.

-          Аз стоях по-далече – кимнах аз.

Двамата си разменихме усмихнати погледи.

 

Град Драма ни посрещна с белите си къщи и големи соларни батерии по червените покриви. След като посетихме няколко адреса, Мартин доволно обяви, че тези дни сме изпълнили успешно целия график и можем вече спокойно да се отдадем на заслужена почивка.

Какъв по-подходящ начин за това от студен сайдер край изворите на Агия Варвара?!

Под плътната сянка на дърветата в разкошния парк се почувствахме като в оазис сред околната, прежурена от слънцето равнина. Но Иво искаше да потърси магазина на една известна компютърна фирма и аз се съгласих да му правя компания. Двамата тръгнахме през града, излязохме на площада с голямата базилика и продължихме по улиците нататък. Встрани от идеалния център пред нас се изправи неподправеният   нешлифован провинциален град. Сградите се надвесиха над главите ни от двата тротоара с ниско спуснатите си сенници, изискано бели и строго надменни. Когато свихме в страничната пресечка обаче, откъм вътрешните им дворове се разкри пъстра картина от простряно пране, тесни балкони, препълнени със струпани вещи и олющена потъмняла мазилка. Така разбрахме, че и тук царува скучното човешко битие, което биваше тенденциозно прикривано зад лъсната бяла фасада и тежко скъпо перде. От тези дворове, етажи и прозорци ни наблюдаваха любопитно множество очи, привлечени от стъпките ни, отекващи по паважа на глухата полусънна улица. Много спотаени гласове сякаш питаха: „Кои сте? Какви сте? Какво правите в нашия град?”

Най-после намерихме магазина. Продавачът ни прие любезно и поведе разговор на доста добър английски. Веднага ни показа хардуеърната част, която търсехме и дори направи намаление на Иво като негов редовен онлайн клиент.

На излизане едва не се блъснахме в камионетка с дълго ремарке, натоварено с разноцветни щайги. Дрезгавият глас на зарзаватчията цепеше горещия въздух през ръждясал мегафон и приканяше гражданите да си купят от пресните домати. Само за по 2 евро килото!

Камиончето продължи на забавен ход по улицата, а ние свихме в обратната посока. В голямата катедрала на площада тъкмо започваше кръщене. Многобройните роднини на бебето бяха окупирали цялото пространство, модно пременени, с традиционните лакомства и подаръци в ръце.

 

            21.00 часа. Над скосените керемидени покриви лежеше гъст мастилен мрак. В градината отдавна се бяха включили нощните фенери. Седях на перваза на прозореца и се взирах в играта на разкъсаните светлосенки. Вече се бях гримирала и преоблякла. Чаках Мирела и Сандра (какво толкова се мотаеха още?!) и полусъзнателно се опитвах да свържа случайно доловените думи от разговора на мъжете отвън.

            Закъснявахме за таверната. Но на мен ми беше все едно. Всъщност, въобще не ми се ходеше. Ако не беше неудобно, щях да си остана в стаята. Ама нали Генчо обеща на отец Анатолий... Пък и да не бях толкова гладна!

            Не си представях типичната гръцка таверна точно по този начин. Мястото се оказа доста отдалечено от центъра на селището малка крайпътно ресторантче. Вътре нямаше почти нищо специфично гръцко, освен покривките на бели и тъмносини ромбчета.

Категории: ОткъсроманаУзо и червени розиИрина Маргитина
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus