Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Узо и червени рози" на Ирина Маргитина

24 Ноември 2015 / 11:11:53  GRReporter
17295 прочитания

Момчето я погледна, направи гримаса и бързо смени тона си с угодническо почитание:

-          Κύριε Μιχαηλίδη... Συγνώμη... Ορίστε στο τραπέζι σας![23]

Ресторантът на Имарета беше празен в делничния ден и в този ранен час на вечерта, но все пак по красиво постланите маси блестяха свещи. Съвсем наблизо до нас гореше запалена камина. По резбованите дървени облегалки на бароковите столове се гонеха огнени отблясъци. От време на време пукотът на пламтящите дърва нарушаваше хармоничното потропване на дъждовните капки отвън.

-          Какво ще кажете да поръчаме направо вечеря? – питащият поглед на Янис подмина Мирела и се премести от Сандра към мен.

-          Да! – отговори вместо нас Марто. – Много добре ще ни дойде!

Но веднага, след като каза това, той промени физиономията си и се наведе към Янис:

-          А, бе, Михаилидис, тук не е ли много скъпо, бе?

Янис го потупа по рамото:

-          Всичко е наред. Спокойно.

Дойде друго момче с безизразно лице, в сервитьорска униформа.

Янис му поръча като начало четири кафета и кока-кола за Стефи.

Уж скришом го наблюдавах. Всъщност, трябва да призная, че, противно на волята си, направо не можех да откъсна очи. В онзи момент бих дала много да разбера какви мисли се криеха зад сериозните му черни зеници. Тази вечер той имаше някакво особено излъчване – може би, заради разрошената от дъжда прическа или, заради вталената бяла риза, която дискретно подчертаваше широките му рамене...

Знаех, че не ми отиваше да се взирам така. Все едно бях някоя заплесната тийнейджърка! Но като седеше толкова близо, в меката светлина на огъня, сред старинния фон наоколо, не можех да го преодолея - чувството беше по-силно от мен.

Янис вдигна глава и хвана погледа ми.

-          Надявам се, че тук ви харесва? – въпросът му ме събуди като от сън. - Буквално „имарет” означава „подслон”. Навремето това е била благотворителна институция. Сградата е приютявала бездомни и нуждаещи се. Почти така, както подслони и нас днес.

-          Да. – усмихна се Мирела. – Само до преди малко приличахме на изоставени деца, на улицата, в чуждия град, мокри и гладни.

-          Аз самият – продължи Янис – влязох за първи път тук като дете. С родителите ми бяхме поканени от приятелско семейство. Тогава работеше само ресторантът, но, разбира се, не беше толкова луксозен като сега. Хотелът е съвсем отскоро. Дълго време по-голямата част от сградата стоеше затворена и занемарена. Едва преди няколко години се намери инвеститор, който успя да възроди старата развалина. Запознат съм в доста подробности със случая, защото бях един от консултантите по този проект. Затова се радвам, че постигнахме добър положителен резултат, както, надявам се, можете и сами да се убедите.

-          Ти тук, в двореца, ли си живял? – звънна изненаданото гласче на Стефи.

-          Стефане... – Побутна го Сандра.

Но Янис го стрелна с игриво ококорен поглед:

-          За да живея в дворец, трябва да съм принц, нали?

-          А ти не си ли?

-          Според теб, на принц ли приличам?

-          Не-е-е! – убедено заклати глава детето.

-          Защо си толкова сигурен? – увлече се в играта Янис.

-          Нямаш тюрбан и наметало като него! – той посочи портрета на някогашния кавалски валия, създателят на Имарета Мехмет Али паша, който висеше на стената отсреща. – Значи, не си принц!

-          Мълчи, бе, Стефане! – побутна го Сандра. – Не се ли измори да говориш глупости?

По лицата на всички се появиха усмивки. Само Мехмет Али, продължаваше да се взира в нас все така строго от стената.

Ядохме бейби калмари в доматен сос и мариновани варени миди.

Междувременно дъждът беше спрял и през стъклената фасада на ресторанта, над целия залив се разстилаха воали сиво-бели изпарения.

-          Ще излезем ли да разгледаме навън? – попитах аз.

-          Вие, момичета, със Стефчо, вървете! – каза Марто. – Ние ще останем тук да си допием кафето. Нали, Михаилидис?

Градината на Имарета тъмнееше във влажно зелено, с листа и цветове, натежали от обилна роса. Повърхността на декоративния басеин, разположен в средата на вътрешния двор, едва потрепваше в бледата зеленикава светлина на подводните прожектори. В краищата, около спрения сега фонтан плуваха окапали и разпилени от дъжда листенца от трендафил.

Разходихме се нагоре по етажите, по каменните стълби, по загадъчно осветените открити коридори. Под сводовете на аркадите и зад колоните надничаше тихата южна вечер. Сгъстените й сенки се прокрадваха безшумно покрай нас и се спотайваха в нишите и ъглите.

Когато се върнахме отново на терасата пред ресторанта, хоризонтът вече се беше изяснил и по хълмовете в близката далечина искряха разноцветните светлини на преднощна Кавала. Вълшебните им отражения преливаха и се размиваха в спокойните морски води.

Категории: ОткъсроманаУзо и червени розиИрина Маргитина
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus