Фигурите от гръцкия театър на сенките се отличават с крайна изчистеност, а линиите на техните детайли са именно само най-необходимите. Различните типове абсолютно се различават един от друг и всички действащи лица, с единствено изключение многобройния хоровод на солунските евреи, запазват абсолютна независимост и самостоятелност, както на образа, така и на характера. Нека сега се спрем на сградите от неизменния декор: от една страна колибата, постоянната обител на Карагьозис представлява повече или по-малко реалистична възстановка на една съборетина. А пък “сараят на пашата”, въпреки изобилието от полумесеци, украсяващи куполите му, е досущ като изображенията на сградите във византийската живописна традиция, например, от изображението на църква в единствената гръцка мозайка оцеляла върху полусвода над десния вход в “Свети Марко” във Венеция до изображенията на сгради върху преносимите икони и мозайките, да речем в Равена, Кахрие Джамия и Голямата Джамия в Дамаск.
Докато в турския театър на сенките диалогът се ограничава до размяна на мисли, остроумия и сквернословия между двете типични действащи лица - Карагьоз и Хаджиават, напротив, гръцкият театър на сенките е  истински театър с диалог, но и с динамично действие. Представя възстановки на епизоди от живота на неговия герой. А използва и един сроден на “Комедия дел арте” прийом: в общи линии всеки епизод е предварително ясно зададен, като всеки път бива интерпретиран по отношение на детайлите, съгласно своеобразието на характера и настроението на разиграващия фигурата на Карагьозис и неговите помощници. “Репертоарът” на епизодите е неизчерпаем, а поддържащите роли и статистите са безбройни. Често пъти нашият Карагьозис възприема второстепенни и дори третостепенни роли, дотам, че да се превърне в най-обикновен зрител, когато “темата” се простира към сферата на народните легенди и тогава главно действащо лице е някой герой от национално-освободителното въстание от 1821 г. - Кацандонис, Атанасиос Дякос - или пък от древността: Александър Велики. Но и Али паша Янински и кира Василики, а и ...Отело и Дездемона, както и мнозина други, също могат да бъдат главни действащи лица.
Нашият Карагьозис проявява склонност към  зрелищното, към “Grand Spectacle”. Често пъти към дружината от обичайни образи върху платното-екран, така нареченото “Карагьоз-перде”, се прибавят куп други зверове, чудовища, ангели, демони, возила, колесници, кораби, автомобили, аеростати, аероплани, та дори зъболекарски стол и операционна маса. Често пъти се запалват и хилядоцветни бенгалски огньове, най-вече към края на представлението в онази негова част наречена “кулминация”. А индивидуалните песенни партии, с които всяко от сравнително значимите действащи лица - Вели Гекас, Хадзиаватис, туркинчето и пр. - предизвестява появата си на сцената, отстъпват мястото си на танци в песенен съпровод.
Карагьозис е неподправеният театрален изразител на народната душа, на народните нрави и наклонности, на народните въжделения и желания. С изключителна елегантност, с голяма дискретност, но понякога и с доста голяма сила. С манталитета, който носим, проявяващ се във въпроса “ти кой си и знаеш ли кой съм аз, бе?”, тук, където всеки притежава едно колкото дълбоко, толкова и докачливо самосъзнание за “човешкото си достойнство” и където на едно и също място е толкова естествено едновременно да се появят редом един до друг корабособственик-милиардер или едър индустриалец и двеста и кусур фукари, епизодите на Карагьозис разгръщат в трагическите им измерения страданията на обикновените хорица и измъчените им опити “да вържат двата края”, “да излезат наглава с живота”. Нека не ни подлъгват образите на пашата, на неговите дъщери (везирските щерки), на неговите придворни (царедворците-блюдолизци) и останалите от неговата свита. Те не са никакъв рецидив, както е естествено да си помислим, от “произхода” на Карагьоз. Те просто се наслагват върху евангелския образ на “лошия богаташ”, на жестокия, безсърдечения, сребролюбивия, който безнаказано измъчва слабите, имали нещастието да попаднат в ноктите му, като вярва и гръмогласно разгласява, че е справедлив и безпогрешен, благ и милосърден! И върху този на неговата свита. Гръцкият Карагьозис е дълбок патриот, познавач на добродетелите и традициите на гръцкия род. Но той остава безучастен към родината и произхода на поробителя, всячески отказва да му признае каквато и да била по-специална народност и просто го изтласква към общата категория на “турците”. Без да проявява нетърпимост или да е ксенофоб, нашият Карагьозис прилага по свой си начин максимата на древния философ: “Да противостоиш на насилието с насилие”.
Като всяко народно изкуство театърът на сенките Карагьозис се развива съгласно възможностите на съответния майстор на фигурите, който го изработва. Отбелязал е голям напредък, обогатил се е и е укрепнал благодарение на големите майстори, разиграващи фигурите му в миналото, като великия Дедусаврос, Мимарос и толкова други. Сега той преживява криза на “академичността”. Дори разиграващият фигурите на Карагьозис Моллас, който не бе от най-лошите, не успя да въплъти напълно новите типове, които привнесе в корпуса на вече класическия Карагьозис. Например, неговият Пепониас, типажът на толкова близкия ни образ на градския полицай като фигура и като характер влиза някак в разнобой с другите герои от семейството на Карагьозис. И докато по-рано Карагьозис черпеше с пълни шепи от злободневието, вече не се прибавят нито нови типажи, нито събития, както той успя да оползотвори появата в историята на Гърция на проклетия Хитлер, когото споменах в началото.