Защото, ако съществува човешко дело, което не принадлежи на никого и същевременно е достояние на всички нас, което сме наследили от предходните поколения и ще предадем на свой ред на идните, достояние на майчината общност, в чието формиране при това всички продължаваме да участваме, с други думи дело, което едновременно представлява общото ни наследство и непрекъснатото ни колективно творчество, това със сигурност е езикът, който говорим. И също така е езикът, който по най-отчетлив начин разкрива диалектиката на консерватизма и обновата, която проследих в горните редове. Тъй като най-сигурното средство да запазим нашия език, разбира се, са не речниците, а простият факт, че го говорим; а когато говорим езика си ние отново не правим нищо по-различно от това да го обновяваме, щом като и най-простата, най-всекидневна фраза - имам предвид фраза, която никога не е била изричана така: от един конкретен говорещ към един конкретен слушател, с конкретния тон, в конкретния момент и в конкретния и неповторим контекст, който непрестанно придава нови значения на нашите думи, преобразявайки по такъв начин живото тяло на нашия език. С други думи, става въпрос за дело, което едновременно е прастаро и винаги ново, което се изменя непрестанно във времето и все пак от някаква гледна точка остава винаги неизменно в промяната - след като, докато продължава да бъде говорен, въпреки непрекъснатите си метаморфози, всеки език съхранява известни диахронични константи: вътрешно сцепление, което е и особено усещане и възприемане на живота, особен възглед за света. Следователно за него преди всичко важи мисълта, че представлява не само имането, но и нашето битие - част от самите нас. Нека си припомним, че посредством езика ние не просто формулираме мисълта си, но и я формираме; или, за да видоизменя донякъде прословутата фраза на Витгенщайн: границите на нашия език са и граници на нашия свят. Всичко това ни показва по осезаем начин, че процесът на устно предаваната традиция винаги действа в нас, щом като посредством него винаги се произвежда нашият език - основата на всяка традиция и всяка култура - както, впрочем, и хилядите пози, жестове и видове поведение, които ни отличават като колективно тяло.
Разбира се, не че този процес действа изключително активно днес. Тъкмо напротив - всички знаем това - за произвеждането на езика и на другите условия на нашия живот допринасят също толкова решаващо и други, по-косвени и по-сложни процеси и преди всичко онези, произтичащи от процеса на писане. Нека само се замислим какво се случва от момента, в който Барбайоргос и Карагьозис наистина се научават на четмо и писмо и започват да общуват чрез това ново средство: нито повече, нито по-малко посланията им придобиват нечуваната способност да пътуват - теоретично без никакво ограничение - в пространството и времето. И от такива пътувания започва приключението, наречено писана - или, ако предпочитате книжовна във възможно най-широкия смисъл на понятието - традиция: традиция, която вече не е необходимо да бъде непрекъснато предавана от уста на уста, тъй като един писан текст може да бъде открит много след смъртта на неговия автор и по такъв начин да съживи забравени или привидно мъртви традиции или още да положи основите на съвършено нови традиции. Следователно говорим за традиция, която подлежи на удивителни поврати и разриви, но позволява и критическо преосмисляне и познавателен напредък непонятни в сферата на устната традиция; която предлага множество лични избори и индивидуализира по невиждан досега начин човешкото творчество - явление, което става по-лесно разбираемо, ако се замислим, че благодарение на четмото и писмото всеки от нас има възможността да общува с цялото записано човешко познание и да формира личното си дело без изобщо да напуска стаята си. С други думи тази традиция е повече критическа, селективна и диференцирана, повече индивидуализирана и новаторски дръзновена, а по-малко - ако мога да се изразя така - “традиционна” при положение, че онова, което ни разкрива технологията на писане, когато се сравнява с устното общуване, е именно, че понятието за “традиционно” (както и понятието за “колективно”, с което неизменно образува двойка) представлява степенуване. И това същевременно е традиция, която заслужава своето наименование, тъй като върху нея почиват не само всяка книжовност и всяко лично, поименно изкуство, а и цялата нова наука и технология: тоест, цялата наша модерна култура с нейната сложност и противоречивост. Нека се замислим над факта, че вестникът, който четем, градът, в който живеем, машините, които използваме, образите които гледаме, знанията, които сме натрупали, нашите идеи и начина по който ги формулираме, са преди всичко плод на една традиция, където устното и писаното, народно просторечивото и книжовното, колективното и индивидуално творчество от миналото са неразривно преплетени.