След тези наблюдения започваме по-ясно да различаваме какъв е проблемът за традицията в нашето пар екселанс нетрадиционно време. Разбира се, в ново време устната традиция като процес е отстъпила в полза на писмената; а във времената, в които живеем тази последната на свой ред вероятно отстъпва в полза на една друга, която предстои да бъде формирана и да бъде назована (вероятно бихме могли да я наречем “електронна” - и ако тази характеристика звучи като оксиморон, това не трябва да ни изненадва: както ще видим, оксиморонът представлява съставен елемент на днешната криза). Но тези потресаващи изменения не пречат на живата ни традиция - онази, която пренасяме вътре в нас самите тук и сега - винаги да се формира около едно неотменно ядро на устната традиция; както не я възпрепястват непрестанно да черпи от соковете на една повече или по-малко богата писмена култура. Защото традицията не е просто дадена технология на предаване на познание и общуване, колкото и всяка нова технология в тази сфера да определя различен вид традиция; преди всичко тя е присъствието на другия човек (и по-точно: на множество други хора, живи или умрели) вътре в мен или в делата ми; присъствие, което става толкова по-ярко осезателно, колкото по-непосредствено е общуването, и което по такъв начин по правило познава върховната си степен в света на устното общуване, където онези, които общуват са телесно присъстващи и се виждат, слушат се, докосват се един друг. Именно поради това традицията е неотменен съставен елемент на нашата човещина; затова устната традиция е основата и ядрото на всяка друга, тя е “традицията на традицията”, колкото и тази втората да се обогатява и да се разграничава от писмената и от новите технологии. Бих казал, че се нуждаем от традицията, така както се нуждаем от другите - тези две потребности не са нищо друго освен различните лица на една и съща монета.
А и ако разглеждахме традицията като съдържание, нямаше да стигнем до много по-различен извод. Разбира се, всяка традиция еволюира и се изменя, всяка традиция преминава през фаза на разцвет и през фаза на похабяване и упадък, всяка традиция остарява и умира; но не без да остави след себе си семена, които ще дадат нови плодове, елементи, които може би ще се трансформират в нова традиция. Тъй като от друга страна никой от нас не може да определи себе си без някаква традиция, никоя човешка общност не може да съществува без отличителната за нея традиция. И от тази гледна точка нашата традиция не може да отмре, докато ние сме живи - имам предвид не просто биологически, а и като социални същества, които съжителстват в отделни културни общности. Не можем да отменим традицията без да зачеркнем самите себе си, не можем да я игнорираме без да пренебрегнем собственото си аз: най-напред защото, ако се спрем на нейното ядро, ние не сме я избирали; както не сме избирали нашия език, родината или прадедите си - които въпреки това продължават да ни формират през целия ни живот.
Тоест, не е чудно, че всеки път, когато се отнасяме с пренебрежение към нашата специфична традиция, тя винаги намира начин да ни отмъсти. Искам да кажа: когато преставаме да се грижим за това достояние, когато оставяме това имане да бъде прахосано и съсипано, или още по-лошо, когато го разваляме със собствените си ръце, ние не правим нищо друго освен да обедняваме, да се смаляваме, да опустошаваме самите себе си. Впрочем, дори и тогава нашата традиция винаги ще наднича иззад жестовете ни, но деформирана, изкривена и изопачена от самите нас. А друг път отново ще се завръща, пропита с отровата на фанатизма или нетърпимостта, които се отделят в изобилие всеки път, когато историческите обстоятелства или нашето безразсъдство ни карат да подценяваме, да отблъскваме или да презираме тази съществена част от нашето аз. И нека не си мислим, че можем да избегнем подобни дилеми с провъзгласяването, че в края на краищата традицията не е нищо друго, освен минало, което би било възможно да отстраним безболезнено. Независимо дали ни харесва или не, ние сме изтъкани и от минало, тъй като значителна част от преживяното от нас никога не е отминала, а винаги остава жива, неизменно присъстваща вътре в нас.