По такъв начин разбираме, че кризата на традицията, която носи една човешка общност представлява за тази общност криза на самоличността, криза екзистенциална. И за да проумеем това явление в наши дни в собствената ни страна може би отново можем да използваме като отправна точка театъра на сенките Карагьозис. Тъй като, разбира се, съвсем не е случайно, че през последните десетилетия и особено през седемдесетте години - когато започнаха и моите занимания с народния театър в тази насока, неизбежно повлияни и от идеологическия климат на времето - интересът към тази форма на традиционна култура изведнъж стана толкова силно изразен, както свидетелстват експозета, беседи, книги, албуми, организирани спектакли за малки и големи и безброй подобни прояви. И докато, по времето когато Карагьозис беше във върха на разцвета си, когато присъстваше във всяко гръцко кътче, когато нямаше дете, което да не майстори по някоя негова фигура, нито двор, който да не подслонява по някоя сцена-перде, изследванията за него се брояха на пръстите на едната ръка, обратното, днес когато театърът на сенките вече е престанал да съставлява дело, което ние произвеждаме като общество, творение на днешната ни култура, съответната литература стана безбрежна. Впрочем, не става дума само за Карагьозис: наред с книжнината около Карагьозис процъфтява и ребетологията и по-общо една изобилна словесност около традицията с подобни характерни черти. Заслужава внимание колко много прилагателното “традиционен” е на мода в наши дни: независимо дали става дума за човешки взаимоотношения, за къщи и вещи или за готварски рецепти, ние разхвалваме и търсим “традиционното” - и то кога? - в момента, когато то изтича между пръстите ни. Нещо равнозначно на откровение. Защото, ако е вярно, че живата традиция не представлява нищо друго освен естественото дихание на едно колективно тяло, тогава фактът, че изведнъж сме се втурнали да говорим толкова много за някакви отмиращи традиции, занимавали ни бегло по времето докато доказано са били в разцвет, по-скоро показва, че нещо не е наред с диханието ни, загатва за патологично поведение от страна на живата ни традиция.
Впрочем, преди малко подчертах, че традициите - както и всяко живо нещо - е естествено да се развиват, да умират, да се видоизменят. И ми се струва колкото противоречиво, толкова и безпочвено да търсим завръщането към по-старите ни традиции или, както казваме, към “корените си” - за да си припомня един стар девиз. Защото или тези прословути корени са живи и ни подхранват, в който случай не е необходимо да се завръщаме към нещо, с което сме свързани; или в противен случай, тези корени са мъртви и тогава завръщането към тях няма смисъл, нито впрочем би било възможно.
От друга страна, обаче, фактът, че един толкова химеричен девиз намира отклик в наше време, струва ми се показва нещо много важно: усещането за дълбоко пресъхване, породен у мнозина от вече стремителното разпадане на традиционните форми и преди всичко на формите на устната традиция и народната култура; усещането, че нещо живо, нещо драгоценно, нещо необходимо изведнъж изчезва безвъзвратно, без изобщо да е успяло да остарее, без да умира от естествена смърт и най-важното без да бъде задоволително заменено от нещо друго. Тъй като, за да припомня думите на моя учител Сеферис: “Въпросът не е толкова в това кои неща са свършили (…), а с какво заменяме онова, което отмира”.
Тук, струва ми се, се корени кризата на традицията в наше време - криза, която вероятно може да бъде формулирана в редица парадокси, въртящи се около един и същи център: от една страна, човешкият опит, разбира се, продължава да бъде предаван от човек на човек и от поколение на поколение, и то с най-съвършени и ефикасни комуникационни средства за предаване на познанието и за опериране с информацията, с които някога вселената е разполагала; от друга страна, те изтъкват култа към ефимерното, подлежащото на консумация и подвластното на модата, както свидетелстват техните най-характерни продукти: статията във вестника, който бива изхвърлян веднага щом бъде полупрочетен, телевизионният репортаж, който няма никога да видим отново, информацията, чиито следи угасват върху малкия екран...:  От една страна тези средства ни свързват с всички точки на земното кълбо и с всички исторически времена; от друга не са ни помогнали кой знае колко да артикулираме отчетливо някакво ново “ние” - онази конкретна колективна самоличност, която представлява онтологичното ядро на всяка традиция - напротив, те култивират самодостатъчността на аз-а, индивидуализма, изолацията на частния живот. От една страна, радиото и магнетофонът, телевизорът и видеото, информатиката и телематиката ни позволяват да съберем, да подредим, да запаметим всички съществуващи традиции; от друга, изглежда те подкопават тези традиции, ако се замислим, че народите все по-малко изработват своите изделия на ръчните занаяти, своята поезия, своята неповторима традиция. И докато ушите и очите ни се изпълват с послания, предавани лавинообразно и задушаващо от тези средства, не е изключено ние все по-малко да пеем, все по-малко да разговаряме помежду си.