Както, впрочем, историческият опит показва, стихията на технологичната и масова култура помита най-напред и преди всичко  устната традиция или по-общо народната култура: онази, която въпреки че има повече, по-дълбоки и по-дълголетни корени в нас, същевременно обаче е - и това представлява още един парадокс - по-уязвима, тъй като до голяма степен остава несъзнателна и вплетена във всекидневния живот, в резултат на което рухва, когато условията на този живот бъдат радикално променени отвън. Докато обратното, въпреки че е по-малко вкоренена в колективното народно тяло, една писана, книжовна - винаги във възможно най-широкия смисъл - традиция, оказва по-силна съпротива пред тази стихия: нещо не необяснимо, ако се замислим над факта, че модерната технология е именно рожба на една процъфтяваща книжовна традиция, която следователно по силата на своята природа е по-способна да се възползва от удивителните сили на това ужасно дете, но и да ги манипулира, в известен смисъл да контролира неговия най-опасен автоматизъм. Или, за да го кажа по-просто: нуждаем се от едно особено образование, от специална култивираност, за да не оставим машините, които държим в ръце да господстват над нас и да ни сринат до основи; и тази култивираност е благо, дарявано ни преди всичко от писаната традиция.
Нещо повече: една крепка и цветуща писмена традиция винаги съумява да обедини най-смелите фигури и най-динамичните елементи на устната култура, на анонимното народно творчество преди всички те да изчезнат. И така всичко по-захранващо и по-ценно, съществувало в това първично творчество, се натрупва и превъплъщава в творчеството на знайните творци и благодарение на него продължава да се разпространява между нас, присаждайки се благотворно в общественото тяло. Тъй понякога един Шекспир, един Молиер или един Сервантес се превръщат на свой ред в един вид Карагьозис за културните общности, дали им живот; по същия начин, по който един Бах, един Моцарт или един Бетовен се превръщат във вид народна песен: искам да кажа, при все че е белязана неизличимо от уникалната личност на своя творец, една творба съхранява, за да достигнат до нас, някои дълбоки пластове от по-стара народна традиция, която иначе сигурно вероятно би изчезнала, като същевременно обновява тези залежи и по такъв начин приближава тази стара традиция до сегашната чувствителност. Точно както е ставало в древността с един Омир или с един Есхил, вдъхвали живот на митовете на нашите прадеди. Някога това е ставало просто и естествено, без прокламации и манифести, без лозунги за завръщане към корените и други помпозни призиви - а изключително посредством бавния процес, чрез който се формира една култура.
Едно такова нормално преосъществяване, струва ми се, е отсъствало в Гърция от ново време, където книжовната традиция - въпреки целия й огромен исторически и духовен хинтерланд и въпреки всички бляскави постижения на книжовността и изкуството, чиито автори са известни - не е била достатъчно оплодена от устната традиция, нито пък очевидно е помогнала на последната да надхвърли вродените си зададени предели. И не само, че не й е помогнала, но и често пъти се е сблъсквала с нея по начин навредил и на двете и направил още по-проблематичен и болезнен прехода към днешната механична култура. Нека отново си припомним как Карагьозис в амплоато на “учена глава” измамва байното си, когато му представя като телефон една фуния от грамофон: тоест, как традиционната устна образованост на човека бива разбита от нахлуването на модерната култура, когато хората не знаят да си служат нито с машините, нито дори със самата писменост; когато, разбира се, тази операция се възлага на някакви псевдо-учени глави, на някакви палячовци-карагьози. Някъде тук се крие и кризата на традицията, която същевременно е и криза на модернизацията - криза, поразяваща цялата хипостаза на групата, като най-напред подкопава нейния израз и общуване. И така традиционният грък става изгнаник в собствената си родина; така селянинът, овчарят от планините, вчерашният хайдутин бива разсъблечен от гордия си морал и от прадревната си култура и се превръща в най-обикновен недодялан селяндур.
Тоест, въпросът ни е ерозирането, отмиването на почвата, в която покълва нашето колективно същество, когато тази почва вече не може да бъде задържана нито от традиционната устна култура, която рухва внезапно, нито от книжовната култура, която не е успяла да се развие нормално. Което означава, че изплъзващото се изпод нозете ни, е самата традиция като пиедестал на културата, който оставя увиснал в празното пространство цял един свят. И симптомите на тази криза на традицията, която е криза и на страната, ние всички чувстваме днес - независимо, че може да не сме съгласни относно причините и справянето с нея: това е всеобщото слягане на общия ни морал и на обществения ни живот, вълната от вулгарност, обезценяване и безвкусица, заливаща всички пространства на нашия живот, безразличието ни към околната среда, но и към съседа ни, лекотата, с която съсипваме селата и градовете си - тези градове, които започнаха да се разпадат преди напълно да се успели да се обособят - и бих добавил, затруднението на мисълта и езика ни да артикулират онова, което действително ни се случва. С други думи това е трудността на днешния гръцки свят да обнови или да създаде своите произведения, свой стил на живот, своя култура. Както и легендарният популизъм, независимо дали се проявява под формата на самоласкателна демагогия, която толкова драговолно приемаме и предъвкваме, или под формата на лишеното от всякакво историческо познание идеализиране на традицията, било то чрез комерсиализиране и следователно изменяне на нейните ценности.