С други думи днешната криза се корени във факта, че технологичната ни и масова култура нивелира, унищожава и умъртвява връзки, форми и процеси, които изглежда е неспособна да замести; че ранява смъртоносно самата човешка традиция в нейната съвкупност и най-напред нейния колективен корен - а именно народната култура: онзи корен, за образуването на който са били необходими векове и хилядолетия, а който вероятно и не може да бъде заместен с нищо друго. Най-малкото едно такова подозрение ни навестява, когато констатираме, че устната традиция и народната култура са съществували до зората на индустриалната ера, първичният резервоар на чувствителността, на размисъла и изкуството ни - и тук имам предвид: на личната техника - с една дума на цялата наша цивилизация. Нека просто се замислим колко непонятни биха били един Омир, един Данте, един Шекспир, един Гьоте, един Соломос без този никога непресъхващ извор.
И ако подозрението ни е основателно, тогава въпросът за традицията днес не е в това как да възстановим изгубения авторитет на предаваните по традиция ценности, а как да не се откъснем непоправимо от онази плодовита почва на миналото, която представлява най-доброто обещание за едно по-трайно бъдеще - днес, когато осъзнаваме, че тиранията на настоящето, която нашата култура толкова системно и настойчиво лансира, заплашва и бъдещето и самото настояще, а напротив миналото е изпълнено с възможности, изпълнено е със семената на нови творби, и че от нас хората на настоящето зависи да ги съхраним и развием или да допуснем да бъдат унищожени.
Следователно, въпросът е също в това как да избегнем онази всемирна провинциалност не в пространството, а вътре във времето, която Елиът виждал да настъпва през следвоенните години и която, уви, е направила голям пробив през последните четирийсет години: този нов провинциализъм, “според който светът е изключително притежание на живите, в който мъртвите нямат своя дял” и който прави всички нас, “заедно всички народи по земята…провинциалисти”, отвеждайки ни “към състояние на равнодушие” спрямо най-кризисните проблеми на културата.
За да формулирам по-ясно мисълта си: първият и най-главен въпрос на традицията днес, разбира се, е не как ще съхраним някои драгоценни предмети и творби, някои достойни за препоръчване практики и навици, а нещо различно: как ще останат живи и непоразени в наше време някои основни източници, осигуряващи до наши дни естественото обновяване и безкрайното вътрешно разнообразие на чувствителността, на култивираността и културата ни, накратко на самата нашата човещина; именно както някои природни източници осигуряват обновяването и разнообразието на нашия живот: аналогия, която също така има на какво да ни научи. Защото независимо дали днес говорим за екологична катастрофа или за отстъпване от националните или локални особености, или за отмирането и изчезването на конкретни езици, или пък по-общо за израждането на традицията, по същество проблемът е все същият: как ще функционират, как ще бъдат съживени, как ще продължат оттук нататък природата, а и нашето изкуство, езикът и животът ни, когато източниците на тези блага са заплашени да пресъхнат или когато тяхното разнообразие отстъпва в полза на опасна униформеност. Това е един от най-важните проблеми на нашето време и той е изключително трудно разрешим, понеже кризата, която го поражда е безпрецедентна в историята.
            ------------------
Ако, обаче, проблемът е остър в световен мащаб, от много гледни точки той се поставя с още по-голяма острота в страни като нашата, където устната традиция представлява не само ядрото на националната ни култура - това важи за всяка национална култура - но, убеден, съм и нейна най-съществена част. Защото тази традиция е най-здравата нишка на гръцката приемственост от древността до наши дни. Наложило се е при специфичните условия - имам предвид най-вече турското робство - формирали съвременната гръцка нация, тя да се превърне в централен проводник на изразността и общуването на гръцкия свят. В крайна сметка в продължение на векове и сравнително до неотдавна тя е била най-продуктивната култивираност и най-същинската образованост за голямата част от нашия народ, както би засвидетелствало едно внимателно описание на новогръцкия живот още в началото на отминалия век.
Обратното, писаната, книжовната - в широкия смисъл на понятието - наша традиция, не само е видяла своята приемственост да бъде прекъсвана от дълбоките разломи, белязали нашата история, не само е закъсняла да се развие нормално в по-ново време, а и струва ми се никога не е успяла да пусне здрави корени в по-широки обществени слоеве, така че да укрепне и разцъфне; тоест, да придобие онази представителна сила, която би й позволила да напои и оплоди националния ни живот в цялата негова широта. Замислете се само над многовековната пропаст, деляща в нашата страна образованието на изучилите се в живата народна традиция и дълбокото културно разделение, оставило своя отпечатък във всеки аспект на  новогръцкия живот през целия деветнайсети век. Замислете се за непоносимата схоластичност и безкрайната реторика, за хроничната немощ на официалната ни култура през по-голямата част от същия век, без да забравяме и езиковия въпрос, предизвикал толкова изпитания за националния ни организъм. Замислете се над отчайващо ограниченото въздействие, което литературата и другите изкуства са упражнили и упражняват върху формирането на обществото ни, езика, пространството и стила на всекидневния ни живот. Най-накрая се замислете над неграмотността, същинската, която все още бичува голяма част от гръцкия свят; и ако мислите, че преувеличавам, хвърлете един поглед върху правописа на табелите, красящи улиците из нашите села и градове.