Какво друго, впрочем, представлява днешният популизъм, ако не заместител на традиционната народна култура във времена на масовост? Заместител, който същевремененно свидетелства за упоритото присъствие на множество елементи от тази култура дълбоко в нашето аз и за гротескното му отсъствие от нашия живот, с други думи за фундаменталното му значение при формирането на нашето колективно аз, но и за стремителната му разруха, за ужасяващото му вулгаризиране от днешните ни превземки. Също така е естествено такива превземки да предизвикват реакция на отхвърляне, както забелязваме това и когато, например изследвайки гръцкия театър на сенките Карагьозис, виждаме под нови одежди отново да се появява старото презрение на книжовниците към народната традиция. Защото изобилстващите занимания с Карагьозис понякога пораждат обратната тенденция, а литературата около традицията поражда своята противникова литература. Но нашият проблем днес не е литературата в полза на или срещу традицията, проблемът ни е традицията: тоест, как и върху какви основи градим живота си. И когато задаваме почтено този въпрос на самите себе си, в повечето случаи отнасяме усещане за празнота.
Усещане, което ни отвежда също и до тази някак неочаквана констатация: че от известна гледна точка нашето общество се проявява като много по-малко традиционно от технологично по-напредналите общества в Европа, които, макар че много по-непосредствено от нас са изпитали дълбокия разлом на индустриалната революция, въпреки че много повече са придвижили напред механизирането на живота си, в крайна сметка са успели с по-голяма увереност от нас да опрат своето настояще върху миналото си и да запазят до наши дни онази впечатляваща “приемственост на несломимата от векове традиция”, на която завиждаше Пикионис , сравнявайки живота на един европейски град с нашия. Констатация съвсем не лишена от връзка с явлението, което наричаме развитие, след като както казах, кризите на традицията са и кризи на модернизацията и обратно. Дори още по-драматично виждаме това  при така наречените примитивни общества, които стават на пух и прах щом влязат в досег със западния свят от ново време.
Така би ми харесало някога да развия идеята, че не сме, не можем да станем “модерни”, ако същевременно не сме “традиционни” - без, разбира се, да забравям колко болезнено понякога модернизмът се е сблъсквал с традицията в конкретната история на човечеството. И когато казвам “традиционни”, надявам се става ясно, че нямам предвид да навлечем отново фустанелите и елечетата от гръцката национална носия, нито да се втурнем повторно да разиграваме театъра на сенките Карагьозис по терасите на жилищните кооперации, нито непременно да се завърнем по селата си или да се затворим в някакви манастири; имам предвид просто да останем верни на себе си, изживявайки съвременния живот в цялото му пълнокръвие. Не - за Бога! - да останем същите, а да останем и да станем ние самите, запазвайки у себе си действено онова ядро на самоличност благодарение на което неотменимите и необходими преображения на нашето лице ще пораждат не невротици с тикове, а хора, които се формират около собствения си център, изграждат своя собствена физиономия и непрестанно превъплъщават другото в собствено творение. Например, имам предвид нещо толкова елементарно, колкото това да говорим добре езика си и то не по друга причина, а за да можем пълноценно да предаваме собствения си опит, собствените си чувства, собствените си потребности; за да проумеем по-правилно един стремително променящ се около нас свят, така че да не възприемаме повече като телефони фуниите, които ни предлагат всевъзможните палячовци-Карагьози, изникващи сред нас. В крайна сметка всеки проблем на образоваността, всеки проблем на вкуса, всеки проблем на култивираността или ако предпочитате на културата - тъй като нека си припомним, че тази дума от латински произход първоначално не е означавала нищо друго освен култивираност - представлява проблем на традицията. Онова, към което се стремим е да култивираме, да направим резултатно и плодотворно онова, което сме получили в наследство.