Галерия

1

       Отначало трите акордеона стояха под коледната елха. После ги подредихме в ъгъла на стаята. Дъщеря ми минаваше покрай тях, без да ги забележи. Попитахме я кога ще започне да се учи да свири. Тя отвърна някак между другото:

-      Ама, аз искам да свиря на пиано. Акордеон не ми харесва.

       Равносметката беше тъжно-смешна: две мечти за акордеон и три  „Велтмайстера“ – бял, черен и червен. Записахме дъщеря ни на курс по пиано. Оказа се, че няма музикален слух. За нея музиката приключи до тук. Ние разбрахме, че всъщност, не е имало никаква полза от акордеоните, защото и за тях се изисква музикален слух. И до ден днешен те си стоят един до друг. Тихи, беззвучни, ненужни. Всяка мечта си има време и място. Извън тях тя се превръща във фейлетон.

       Бяхме седнали със съпруга ми на пейка на моста, който свързва Латинския квартал с Нотр Дам в Париж. Уморени от разходката, решихме да си починем. Слънцето галеше лицата ни. Минаваха туристи, всеки щастлив по своему, че е в Париж. Изведнъж се появи акордеонист и засвири валс. Млада двойка остави раничките си на земята, прегърнаха се и затанцуваха около него. Нещо в душите ни трепна. Пустата му мечта още си беше там и без да усетим, станахме и затанцувахме заедно с тях. Полека лека мостът се превърна в танцова площадка. Над Нотр Дам заудряха камбаните. Под моста мина кораб и ни поздрави със свирката си. Един незабравим миг под звуците на акордеона. Париж се превърна в мястото, където можеш да се сбогуваш с мечтите си, танцувайки и с усмивка.

                         ЕДНА АМЕРИКАНСКА ИСТОРИЯ

                                       „Монтерей, този стар град на калифорнийския бряг, лежи върху склона на един хълм с ярко син залив отдолу и висока, тъмна борова гора отзад. Хълма над Μонтерей се нарича Тортила Флет ......„ 

                                                      Стайнбек                                          

       Тази история не е моя. Преди да ми я разкаже, Едуард поиска да  обещая, че няма да я напиша. Беше негова и искаше един ден сам да го на прави. Любопитна да я чуя, аз обещах, но сега ще я разкажа без угризения, но и без емоции – просто една американска история.

        Едуард е бивш оператор от московската телевизия. Ерудиран и умен като повечето евреи. От много години живее в Америка и е горд с всичко, което е американско. Цяла Америка се е трудила, за да има с какво един ден Едуард да се хвали. За тридесет години се беше издигнал до шофьор-екскурзовод. Така и се запознахме. Пътувахме с него от Лос Анджелес до Сан Франциско. Пътят е дълъг и запълвахме скуката с разговори. Има един доста голям участък от пътя, където ти се струва, че там са събрани всички говеда и крави на Америка. Имахме късмет, че вятърът духаше в обратна посока, иначе сигурно щяхме да умрем от смрад. Докъдето  поглед стига се виждат черни говеда и кланици.  Избрахме да пътуваме с кола, за да видим и някои забележителности по пътя. Сега съжалявам, че не взехме самолета. Да, наистина видяхме Силиконовата долина, университета Стенфорд, но и много, много говеда. В един момент, за да се разнообразим, започнахме да си разказваме истории. Едуард се срещаше и пътуваше с какви ли не хора и затова разказите му се нижеха един след друг. Една от неговите истории, според  думите му е най-най интересна. Обещах че само ще я чуя. Може и да е малко нечестно, но ще наруша обещанието си. Ще го направя заради Стайнбек.