Галерия

1

Чуваш ли?.... Не взел грошовете. Кой? Той! Да, не взел грошовете. Единственото, което поискал било да бъда приета за студентка по медицина….  За мен го направил; и самият султан Мехмед VI подписал фермана. Така се самопровъзгласих за първата студентка гъркиня в Истанбулския университет, първата жена в Имперската школа по гражданска медицина и фармация! Нали звучеше добре?... Пък и не беше съвсем лъжа… Толкова книги изчетох; всички негови трудове. От малка бях много запалена. Играех си със стетоскопа и с помпичката за клизма. Слагах и вендузи на куклите си с металната чашка за сервиране на варени яйца. По-късно нещата станаха по-сериозни. Бацилите, микробите, спирохетите и хламидиите се превърнаха в спътници на юношеските ми години. Научих наизуст симптомите на всяка болест - правилното диагностициране, имаше обичая да казва той, е алфата и омегата на медицината - а и умеех да предпиша съответното лечение. Той се правеше на болен и ми казваше какво усещал, а аз - лекуващият лекар - трябваше да отгатна правилно. Устройваше ми и капани. Мислеше, че продължавах да си играя. …Че си играехме заедно... Често пъти му мерех кръвното, а когато се разболя от ревматизъм, аз му слагах инжекциите… Колкото книги взе със себе си на тръгване, все още ги пазя тук. Не липсва нито една…. Това го бе грижа да спаси. Нито една ваза, един килим; нито портрета й. Нищо…Само нещата от първа необходимост, и тъпчеше ли книги по куфарите. Изхвърляше дрехите навън и трупаше прашасала хартия…. Тук държа всичко. Пълно с подчертавания и бележки в полетата. С черен молив неговите, трудно четими, изтрити, с червено мастило - моите… И не само това. И още други книги купени оттук. Медицински издания и университетски трудове. В областта, която ме интересуваше, в моята сфера… Имам си знанията и затова дипломата никога не ми е липсвала. Че за какво ли ми е притрябвала? Никога не съм искала да се впусна да лекувам хорицата. От моите си потребности имах нужда… Не го ли видях и него дето от толкова години лекуваше другите… Какво успя да постигне когато удари съдбовния час? Приседна немощно и я гледаше как гасне. Като восъчна свещ. Как се топи… Само й забърсваше потта с една подгизнала кърпичка. Попиваше с одеколон слепоочията й.  Цялата къща миришеше на изветрял лимон… Не беше необходима диплома с восъчни печати и ленти, за да правиш това. Запратих я право в лицето му в деня когато бе скрепен годежът… Не си спомням как стана дума… Счепкахме се и му го казах… Замръзна на място като солен стълб. Не посмя и гък да каже. Само ме изгледа продължително… Не разгневено; гледаше ме печално, защото знаеше. И тогава и аз разбрах, че го бях победила. Щеше да бъде неговата воля, но аз бях победителят и двамата добре знаехме това… Докато беше жив, нито за миг нямаше да му позволя да забрави… Очите ми - огледала, вътре в които се стичаше потта й. Безспир. Пред мен вече не стоеше важният цариградски доктор…- Голямата клечка! Я, не ме разсмивайте! Само мен бе успял да заблуди. И нея, която му стискаше ръката… Пред мен стоеше едно съсухрено човече, една състарена отломка… Търсеше за какво да се залови. За какво ли? Спасявай сега сам себе си, будала доктор!... Затова побърза да я последва. За да се спаси от огледалата… По-добре така. Тъй като не бих могла да го взема със себе си в Атина, да ме гледа в очите всеки божи ден и да свежда поглед. Щях да се изям отвътре, ако знаех, че се разтъпква по кея и си пие кротко кафенцето, докато тя… Не, оставих го на сигурно място. В Кавала. На място злачно и прохладно. На метър и половина под земята… Посетих го на следващата година, когато погребаха свекър ми… Беше си все там на същото място… Оттогава не съм ходила. Какво да ходя да диря там?... Завинаги ще си остане там. Там където заслужава. Далеч от нея и далеч от мен, посред чуждите гробове… А си правеше устатаза Балукли, та да бъдел по-близо до патриарсите!

А после се появи онзи другият, дипломираният! От Атинския фармацевтичен факултет. Голяма работа! Който щом съзреше малко кръвчица, пребледняваше като платно и побеляваше като хасе. Да разбърква прахчета и киселини го биваше… И за още нещо… Когато за пръв път ги завели в моргата, припаднал, ми каза. Останалите пъти неизменно повръщал. Коскоджа ми ти мъжага. И хубавеляк на всичкото отгоре. Но за какво ти е притрябвал такъв? Сякаш не ми стигаше… Стой си, малки ми помощник-аптекарю в магазинчето и си играй с шишенцата си. Там всичко е чисто и подредено. Стой си и чакай да мине времето, та да идеш да почукаш малко табла с компанията. Да смениш обстановката. Стой си в стерилизираната стаичка, щом като не издържаш, и зяпай разноцветните хапчета, защото тук вътре животът си има свой пулс. Сърцето, което тупти също е пълно с кръв, има опасност да се опръскаш, да ми припаднеш… И когато спре, то пак продължава да е пълно…

Но историята със сина на Везира има успех. Дума да няма… Оправи ми настроението. Тя попиваше думите ми като сюнгер и се размечта за Ориента. Пълна загадъчност и екзотика. Минарета, султани, полумесеци, червени фесове, персийски килими и жълтици.

Днес много се забавлявах.

                Превод от гръцки: Здравка Михайлова