Галерия

1

Малко ядете, казват. Слабичка сте. Трябва да си пазите силите… да.  Малко ям. Колкото ми е необходимо. Повече от това ми е излишно… но в устата ми се е запазил вкусът на виното от Мириофито, на сиренето “телемес” от Саранда Еклисиес, на киселото мляко от Силиврия и старопланинския кашкавал… на смокините от Румели Кавак, ягодите от Мегало Ревма, портокалите от Яфа … и тези вкусове и аромати са моята сила. Събирани хапка по хапка, съхранявани глътка по глътка…Кога ли ще се изчерпят?... Сега говоря за тях и ги описвам… Не на онзи, който има слух, за да ме чуе. На себе си ги разказвам и мълчанието ми отговаря. Но кладенецът е толкова неизчерпаем… И настъпват мигове, когато аз се превръщам в мълчание и чувам собствения си глас да ми говори… Тогава задържам дъха си и всичко се завърта вихрено около мен; но това трае кратко колкото едно дихание… Кой ще разбере?... Питат и разпитват, но две-три думи ще се запечатат в ума. Имена изсушени от костния мозък на нещата, които никога не са съзирали. Банални надписи под изплъзващите се образи на един свят, който нахлува и изпълва ума ми… под моите, толкова съкровено мои образи. Каквото имах да видя, съм го видяла до двайсетата си година и досега ми е било достатъчно… Стигнало ми е дотук, ще ми стигне и за по-нататък. Куфарите ми са пълни… и една затворена черна кадифена чантичка, която всеки път щом отворя отвътре отеква сякаш не от този свят гласът на клисаря, отдалечаващ се из сокаците, оповестявайки на висок глас смъртта… молим да почетете изнасянето на тялото й в еди колко си часа …,  а после един друг глас, който разгласява:              

                                               Имаме и пасти „Флора” за Бог да прости

                                               на траурното гости.

Ето ги светът и времето. Само да понеча да прекрача прага и отново ще се изпречат пред мен.

9.

“Родителите й били от стари фанариотски семейства. Майка й била от рода Аргиропулос. Но починала внезапно на трийсет години след силна продължила три дни треска, оставяйки я сираче на възраст, на която границата между въображаемо и реалност все още не е напълно отчетлива. Баща й не пожелал да се ожени повторно - разбира се, той все пак бил с двайсет и пет години по-възрастен от нея. Тази смърт, от една страна, и все по-засилващите се гонения от страна на турците, от друга, ги принудили няколко години по-късно тайно да заминат една нощ, за да се спасят от кошмарите на миналото и настоящето. Оставили подире си дом, мебели, килими и прибори, всичко това разпродадено за няколко лири на един съсед турчин, който предложил услугите си да ги купи заради приятелството им.   

“Аллах е велик, ефенди”, извикал той на баща й в мига когато се сбогувал с него, държейки ключовете от дома му в ръце.

 ”Noblesse oblige”, отвърнал със самообладание старецът без обаче да се обърне да хвърли поглед подире си. Само малко преди да издъхне именно тези думи на турчина щеше да промълви в ухото на дъщеря си вместо някакво друго пожелание, оставяйки я по такъв начин завинаги в недоумение дали в мига когато прекрачваше прага на смъртта пред очите му беше входната врата на онзи дом, която се затваряше, или някоя друга, която се отваряше пред него.

В Истанбул след настойчивостта и съответните спектакли, изнесени от баща й пред разни влиятелни хора, дъщерята бе приета да учи медицина - нали самият той бил лекар. Нали разбираш - единствено дете и той искал да я изучи. Тя била една от първите жени студентки, и то гъркиня, но не успяла да се дипломира. Заминаването се отразило не само на джоба, но и на разсъдъка на възрастния доктор, който освен материалните блага, оставил на брега на Босфора и всичките си прогресивни възгледи. Така в Кавала преди бежанският живот да стопи малкото скътани настрана лири и да разбие общественото му самочувствие, променяйки към по-лошо кръга на евентуалните женихи, се намерила една сватовница и един следобеден чай - както нашия тук сега - оказал се достатъчен, за да бъде наречен задочно за нейн жених синът на заможен търговец на тютюн. Никога след това тя не била съвсем сигурна дали упорството на баща й спрямо учението се дължало на открития му за времето ум или на това, че винаги му се е искало да има син - нещо, което той впрочем не се уморявал да повтаря. Той я бе отгледал без много глезотии и пухени постели, както имал обичая да казва, а със строгостта и изискванията, които родителите предявяват към носителя на семейното фамилно име и бъдещия стопанин на тяхното имане. Това не й се отразило зле. Научила се да не очаква принца и така, когато той пристигнал в образа на елегантното и напомадено денди от Кавала и със самочувствие на желан жених, тя още от първия миг му дала да разбере, че му предстои да измине дълъг път преди да я убеди и тя да постави подписа си под джентълменското споразумение на техните родители. Така или иначе отсъствието на любов й осигурило превъзходство още от първата нощ на брачния им живот и изглежда, че тя го бе запазила и до последната”.

Тя млъкна внезапно сякаш някаква опасна мисъл изведнъж пресече раздиплянето на разказа й. Изправи се, тръгна към прозореца и дръпна завесите. Навън бе започнал да вали сняг. Обърна се и ме погледна.