Галерия

1

                “Ще ти разкажа обаче всичко отначало. Беше през седмата есен на диктатурата. Павлос го бяха взели войник през лятото, а аз току-що бях пристигнала от Солун, непозната сред непознати. Добре, че се прехвърлих в Атинския университет, понеже там на север атмосферата вече не ми понасяше. Преследвана от образа на военизирания град и семейната мизерия, имах усещането, че тук дишах свободно. Наех една гарсониера под нивото на улицатав Галаци и отчаяно търсех си работа. Парите, които баща ми изпращаше едва стигаха за наема, а задължителното присъствие в университета не ми позволяваше да стана редовна служителка където и да било. Кой ли, впрочем, щеше да ме назначи само заради черните ми очи? В английска филология не те научават нито на машинопис, нито на счетоводни умения, а аз, както знаеш, никога не съм била практичен човек или особено оправна. Тъй като това бяха единствените ми видими качества, аз бях особено мнителна към усмихнатите предложения на кандидат-работодателите. Колкото повече къркореше стомахът ми, толкова с по-голяма лекота ги отхвърлях. За щастие преди нещата съвсем да са се затегнали и да се видех принудена да отида там където биха ме взели от раз, късметът ми се усмихна в лицето на беззъбия будкаджия от кварталния павильон за вестници, който за да ми покаже симпатиите си всеки ден преглеждаше малките обяви вместо мен. Той ми я намери. Впрочем, представяш ли си ме мен да чета “Акрополис”?  Дори я беше отрязъл с ножица и ми я даде един следобяд три дни след събитията в Политехниката. Даже настояваше още на момента да се обадя по телефона от будката. Добър човечец и май че не беше полицейски доносник…”

                Тя поспря и дръпна дълбоко от цигарата, която бе забравила запалена между пръстите на дясната си ръка. Пепелта се търкулна върху полата й. Тя я изтръска с механично движение на другата ръка и продължи:

                „Къщата беше стара неокласическа постройка в Маруси, с керемиди, избеляла розова фасада, бели гипсови козирки над прозорците и колонки по балконите. Непосредствено до тази на художника Папуцис, а една стена я делеше от засаденото със средиземноморски пинии имение Громан. Неподдържаният двор беше непроходим от бурени, диворасляци и сухи ниски дръвчета, затова и пожарът в имението през следващото лято го погълна така лакомо. Заедно с него изгоря и домът на художника и така купища картини се завърнаха в небитието, отървавайки се от гостните на новобогаташите. От двете злини - по-малката… И това все пак е нещо. Знам от думите й колко много този непритворен човек страдал от социалните си контакти, които славата му като човек на изкуството била изплела около него в края на живота му. Бил нарисувал и един нейн портрет на младини, който висял в гостната между двата прозореца, обграден от плюшените завеси отстрани. Може би би трябвало да кажа обвит като в саван… Светло лице на фона на ренесансовия цвят сепия. Нито следа от гръцката светлина. Само нещо в очите… “Чел ли си Оскар Уайлд?” Тя ме попита  отривисто без обаче да очаква отговор. “Не, не се притеснявай, няма да ти разкажа историята на един женски Дориан Грей. Тя сигурно е била остаряла, а портретът непроменен е очаквал пламъка, който щял да погълне младежката кожа и да угаси блясъка на очите. Кое ли от любимите си същества, впрочем, е взела в прегръдките си в онзи сетен час?”

                Тя запали още една цигара и я остави в пепелника до себе си. Серпантина синкав дим свързваше сега масичката, намираща се между нас двамата, с къделката, която се бе образувала над главите ни.