Галерия

1

Отстъпвайки назад, отново седнах на стола без да мога да откъсна очи от черния обем. Лицето ми бе пламнало от внезапно лумнала топлина, сякаш цялата ми кръв изведнъж се бе превърнала в спирт, а в ушите ми барабанният бой на пулса свиреше отстъпление в безпорядък. И все пак, толкова ли беше абсурдно? Защо да не препарира едно животно, което й бе правило компания кой знае колко години преди и то да я изостави в сегашната й абсолютна самота? Едно животно за смъртта на което тя употреби думата почина, а не умря, доказвайки по такъв начин колко го обичаше. В края на краищата трябваше ли да оставя едно толкова безболезнено присъствие да развали идеалната атмосфера, която открих в този дом? Защо обаче го държеше с отворени очи?

 - Не се разстройвай, мила моя, - каза тя, отгатвайки мислите ми. - То бе незлобливо животинче, лакомник и бон виван. Какво ли остава сега, когато ни гледа със стъклените си очички. Знаеш ли, продават ги по магазините. Имат за всякакви животни. За вълци, лисици, птици. Само човешки им липсват.

Непринудеността, с която говореше сякаш ставаше дума за нещо толкова обичайно, превърна цялата ми сконфузеност в широка усмивка. Същият сърдечен израз се бе настанил и върху нейното лице. Тя стана и се приближи към котарака.

- Това, мили мой Тарполин, е Кети, нашата нова приятелка, - каза му тя като го погали по главата. Не последвах жеста й. Сприятеляването с препарирания котарак можеше да почака. Той и аз разполагахме с цялото време пред нас. Изправих се да се сбогувам с нея и тогава забелязах, че старият стенен часовник над камината беше спрял. Минутната стрелка припокриваше по-късата, а двете заедно показваха дванайсет. В полунощ или по пладне?  

6.

Отново ми се присъни същият сън. Заедно с баща ми извеждахме Акан на разходка. Йени-капъ, Лалели джамия, Шехдазе. Сокаци потънали в кал и невръстни хамалчета с кошове на гръб. “Да донесем, да донесем”, крещяха те. Навсякъде текат мръсни води и ръми ли, ръми. Небесни нишки галят лицето ми. Дръж здраво каишката, - подвикваше ми той. - Ако не искаш да го закарат в Оксия и да направят от него ръкавици за германците. Смееше се; сам не вярваше на тези приказки. А аз стисках каишката докато ставите на пръстите ми не побелееха. И продължавахме напред. Той пред мен с широка крачка над застоялите води, стъпваше там където между калдъръма не се образуваше локвичка, а аз цапурках отзад там накъдето ме повлечеше кучето. Миришеше на влага и мухъл. Нощната стража отброяваше часовете, удряйки с жезъла по настилката. Отиваме при Ялмаз да напазаруваме месо за вкъщи, казваше той и поемаше по нанагорнището. Запъхтявах се да съм в крак, да не ме изпревари нощта.

После на ченгела висеше прасето и кръвта се оттичаше от него. Обезглавено, одрано, с корем разпран от слабините до гърлото. А отдолу червена локвичка. Капеше бавно, а кожата му - розова, от време на време потръпваше в немощна конвулсия. И изведнъж бе станало шест часа. Среднощ. А пазарът опустял миришеше на амоняк и формалин. Но вътре овесеното с главата надолу тяло на животното лъщеше като полирано. Красиво. Цялата смърт си бе отишла заедно с главата и тялото бе останало оголено, съвсем изправено, непокътнато. А аз се приближих и го докоснах и ми се искаше да го погаля. Хладно и гладко. Изцапа си обувките, извикваше баща ми, а ръцете на Ялмаз бяха върху касапския тезгях. Аленочервени, и ме гледаше. Никакъв шум. Кап-кап-кап. Чуваше се само това, което капеше. Кап-кап.

И аз се събуждах в леглото си - и това ми се бе присънило - а под мрежата за комари ръцете на Ялмаз се разхождаха по мен. Опипваха ме уверено, без да бързат. Не се чуваше нищо. А от мен капеше топла кръв и едно изтръпване и една буца, която се надигаше в гърлото ми. Тогава Акан се разлайваше и аз се събуждах.

7.

 “Започнах работа следващия понеделник. Отначало ходех веднъж в седмицата, както се бяхме уговорили. Скоро обаче те станаха два, а след това - почти през ден. Смешно е да казвам започнах работа, тъй като този дом се превърна за мен в оазис, в убежище от всекидневните грижи, във вълшебен свят където щом прекрачех прага се чувствах наистина свободна. Спокойно усещане за безметежност ме обземаше докато  заседнала върху канапето в гостната си приказвах с нея. Сякаш непрекъснатото сноване по студентските кръчми, баровете и демонстрациите бяха клетка, а тук откритото море. Освен това, къде се е чуло и видяло бъбренетода се брои за работа? Разбира се, по-точно би било, ако кажех, че тя говореше, а аз слушах. Така често пъти оставах с впечатлението, че тя ми плащаше за да ми прави компания; че парите и услугите, които й предоставях аз и за двете ни бяха необходимият претекст, за да укрепне това необичайно в социално отношение приятелство. Във всеки случай посещенията ми зачестиха поради моята вътрешна потребност, а не поради някакво поощряване от нейна страна. Но нима тя да не беше силният магнит, а аз металната стружка, която се залепяше за него? Естествено, тя разбираше това и го култивираше, но без да се оплаква или да моли. Даваше ми, не искаше от мен. И така ме спечелваше все повече с всеки изминат ден.

Отказах да ми се плаща на посещение и въпреки цялата й настойчивост, възприехме средното решение със сума за целия месец. Така или иначе парите бяха много и ме караха да се срамувам, още повече като си помислех, че отделяйки малко повече от свободното си време, получавах в замяна житейски опит. Поне в това бях убедена тогава, когато и времето ми се струваше неизчерпаемо, а и че опитът се придобива чрез приказки. Излъгах се! Но отново не се разкайвам, както съм убедена, че и тя до края не се е разкаяла за нищо.