Галерия

1

                Разтвориха широко вратата, за да я изнесат… Не се побираше да премине… Отместиха мандалото и от другото крило… Извадиха резетата от гредата, която подпираше касата, и от пода… Пантите изскърцаха. Двете крила на вратата широко разтворени в дневната светлина… За пръв път… А светлина не преминава през прага… като мебел я изкараха… Дървена, дълга и неудобна… А тя хваща внимателно чаената чаша… Да не се счупи от стискане… Отпива чая на глътки… Една такава дребничка… А аз притисках чашата… Бях застинала с чаша в ръка и я стисках… Не се счупи… Отхапва от кравайчето на малки бързи хапки. Лакомо… За пръв път вратата оставаше отворена и аз гледах… Никой не се погрижи да я затвори.  Никой не побърза… Веднъж се почука и бях сигурна, че не беше за мен…. Никога повече… Изведнъжцелият свят се втурна навън и къщата се изпразни.… Внимателно да не се счупи чаената чаша… Да не каже нещо неуместно. Да не се засмее и да строши мълчанието на хиляди парченца… Какво друго да чуя? Какво да видя?... Сега всичко е тук… Тарполин, децата, ти и тя… Която дойде уверена, че ще й отворя.

                За мен отекваше звънецът на входната врата и уверена аз отидох и хванах дръжката й. Кой ли е?

                5.

                От деня, в който бе умрял мъжът й - когато отидох бяха изминали едва четирийсет дни - тя вече живееше абсолютно сама. Впрочем тя от край време се бе научила да се грижи за потребностите и на двама им. Както ми обясни, не й било по вкуса да купува услугите на трети лица, нито пък някой чужд непрекъснато да се мотае в краката й. И докато те я държели, не възнамерявала да промени навиците си. Още по-малко сега след кончината на покойния, когато всекидневните й нужди били толкова ограничени. Само най-елементарното. Това тя каза почти жизнерадостно. Една залостена къща не се нуждаела от друга грижа, освен повърхностно почистване на праха от време на време.

                - Тук вътре, злато мое, е хубаво сезоните да не се сменят често. Впрочем, трябва да оставяме нещата да следват собствения ни ход.

                В поведението й нямаше нищо притеснително. Не се оплакваше, нито пък напътстваше някаква неопитна млада жена от висотата на възрастта си. Отнасяше се към мен като с равна. И това бе единственият път, когато почувствах това с някого и продължих да го усещам до последния ден. Това е нещо, което никога не съм почувствала с някой мъж”.

                Тя ми хвърли светкавичен поглед и тогава може би за пръв път си даде сметка за моето присъствие в стаята. Във всеки случай не прекъсна темпото на разказа си и така ме спаси от някоя банална забележка, която би рискувала да насочи приказките й  другаде.

                “Почувствах мил уют да ме обгръща в това пространство, което изсмуквайки оскъдната светлина на прокудения ден, потъваше бавно извън времето в нежния сумрак, който толкова му подхождаше. Бях забравила за мизерията на Атина, парите, предаването на курсови работи, изпитите. Страхове и грижи се бяха изпарили, а на тяхно място се бе настанило непознато ликуване, сякаш се бях родила там преди много години, а сега се завръщах на родна земя и… Тогава тя протегна ръка и запали малка стъклена нощна лампа, намираща се на масичката вдясно от нея и така можах да огледам по-добре помещението, където предстоеше да прекараме цяла зима, разговаряйки с часове. Тъй като именно тази щеше да бъде ролята ми. Щях да й правя компания веднъж в седмицата от следобед до времето за лягане. Щяхме да излизаме на малка разходка когато времето го позволяваше и щях да й чета от любимите й книги, сега когато очилата за далекогледство бързо я изморяваха. Колкото до възнаграждението ми; бях очарована. Добрата фея ме бе докоснала с магическата си пръчица. Погледът ми се насочи с признателност към портрета на тази жена, която като ангел надзираваше отвисоко, после се плъзна по отсрещната стена, където висеше пейзаж с маслинови дървета на Канелис, спусна се към старото двуместно канапе със захабената в ъгълчетата тапицерия на цветя, към овалната масичка пред мен с бродираното каренцеи кристалната купа, плъзна се по шарките на персийския килим и се спря на единия от дълбоките фотьойли с гранатовите на цвят калъфи намиращи се в края на стаята вляво и вдясно от камината. Върху нея свит на кълбо огромен черен котарак с леко вирната глава ни гледаше без да мигне. През цялото време докато разговаряхме, той изобщо не бе помръднал и така не го бях забелязала в полумрака.

                - Ах, какъв красив котарак, - казах и се изправих радостно, упътвайки се към него, готова да протегна ръка да го погаля. - Как се казва? 

                - Горкичкият ми Тарполин, почина миналата година през пролетта. Нежен и спокоен, гласът й накара ръката ми да застине във въздуха. Преди да успея да се обърна и да я погледна тя добави:

- Препарирах го и го сложих на любимото му място. Както виждаш, не мога да се разделя със  съществата, които обичам.