“Като влизах през тежката желязна порта си спомням как ме изплаши една котка, която ненадейно скочи от пезула на стената и се изгуби към задната част на градината, стъпвайки по сухите листа. Бързо прекосих тесния плочник, който водеше към мраморното стълбище и входната врата, оглеждайки се неспокойно наоколо и натиснах звънеца. Не се чу никакъв звук. Къщата остана смълчана в здрача. Зад мен в двата края на стълбището две полуизсъхнали кактусообразни растения, посадени в големи саксии с цвят на гранат, плашеха по-скоро мен с човекоподобния контур на трънливите си ръчища умолително вдигнати към небесата, отколкото несъществуващите животни, които биха имали попълзновения към плътта им. Отново натиснах звънеца нервно и многократно и тогава разбрах, че не работеше. Потропах с месинговата ръчичка с топчица на края, която висеше в средата на двукрилата външна врата. След малко сухото потропване на мандалото бе последвано от скърцане на стъпки, които слизаха по дървена стълба. Отвори ми самата тя. А и там нямаше другиго; но това щях да разбера след малко. Тя имаше същият строг кок и внимателно подбрано, изчистено от всичко излишно облекло, което щях да видя на портрета щом влезехме в гостната, същият проницателен поглед. Липсваше само бялата дантелена якичка. Заведе ме в гостната, където в един ъгъл ни чакаха две чаши за чай от китайски порцелан и чинийка със сусамени кравайчета. Когато донесе горещия чайник от кухнята, тя ми каза направо, че й харесват хората, които идват точно в уреченото време за среща и разбрах, че съм преминала успешно първото и може би най-решаващо изпитание. Започна веднага да ми разказва за себе си без да ме попита абсолютно нищо за мен самата. Само ме измерваше с поглед и изглеждаше доволна. Когато му остава да живее малко човек разбира колко безполезно е бързането. Във всеки случай аз намерих за толкова любезно и дискретно, че тя ми оставяше време да се приближа до нея, че тази жена ме спечели моментално. Не се пазарих за пари и работно време. Тя не искаше нищо от мен. Просто ме оставяше да дишам в нейното пространство. Нали разбираш, дори след като са изминали толкова години откак е мъртва, не мога да я нарека старица. Нито дори възрастна, както пишеше в обявата. Тези дума излъчват някаква немощ. Предразполагат към съжаление. Да, въпреки всичко, което се случи, никога не можах да я видя по различен начин, а не като една чудесна жена, като достатъчна сама на себе си и динамична застаряваща дама”.
4.
На вратата се почука…Кой е?... Звукът отекна като клепало, само че по-рязко, приглушено… Целият дом отекна като камбана обвита в дрипи… Кого ли търсят?.. Дали времето не се е изтъркулило и Козмас пак да е дошъл? Но не минаха ли само няколко дни откак… Навън пред матовото стъкло неподвижно стои една фигура... Стои уверено… Както тогава, когато изтичвах при всяко почукване и широко разтварях вратата. .. Уверена и аз, че ще отворя и вътре ще се втурне новият свят… Хората и панерите, покупките и съседките… Да видя и аз нещата, украсите, роклите… Да видя… Беше черничка, като опушен тиган… Карирана пола захваната отстрани с метална безопасна игла… Цветовете и отзвукът от всеки глас… Да отваряш по-напред прозорчето, да питаш, ми казваха… Кой е? Звънецът не иззвънява вече дори по грешка. Просяк или амбулантен търговец не прекрачват прага… Какво ли да търси тук и за какво ли да се пазари?... Дребна като мишле с две огромни черни очи, които ме гледат уплашено… Никога не питах… Сигурна бях, че всяко чукане призовава мен… Да изляза на пруста да погледна. Да изтичам първа. Да изпреваря…. Всеки образ е и един подарък… Едно лице цялото само очи, а косите вързани на конска опашка… Търсеха, разговаряха, покланяха се и се тръгваха… Всяка дума - музика. Гласовете песен за ушите ми… А тя мълчалива, срамежлива и премерена. Ръцете сключени в полата, пръстите по-тънки и от дръжката на порцелановата чаша… Стои и гледа… Неща всекидневни, думи заучени и топли… Шепот в гостната; благодарности на вратата на двора; смехове в кухнята… Не разтваряй широко вратата…За мен е, за мен… Да се повдигам на пръсти, да хвана излъсканата топка на вратата, да отместя резето от магическата кутия на външния свят… Защо да питам, когато знам? Мен търсят… И онова двойно почукване на задното стъкло… Да отворя, за да нахлуят ароматите на нощта… Жасмин примесен с кимион; привкус на бадем в устата… щом припаднеше мракът; крадешком… За мен е…. Винаги нощем… Пие чай и се оглежда. С любопитство и увереност, колкото повече времето напредва… Колкото повече времето напредва и аз… Светлината на абажура я разполовява косо; наполовина сянка-наполовина… Пръстчетата й прозрачни и съвсем бели… Като от порцелан.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
