Това раздипляне на разказа, предаден от три усти - или по-скоро, за да бъдем точни, от две усти и една ръка - докато стигне до хартията, както и изминалите междувременно години, помътващи образа, невъобразимо затрудняват точното предаване на събитията и подтикват разказвача към произвола на въображението в най-важните моменти. Затова, бъдете снизходителни към него, ако някъде въображението ви пожелае да запълни някоя празнота, да прибави или да отнеме нещо, това е добре дошло. Хайде, прелистете страницата.
1.
“Отдавна ти бях обещала, че един ден ще ти разкажа историята на възрастната госпожа от Маруси, каза ми тя, упътвайки се към старото писалище, което използваше като бюро. Отвори последното чекмедже и извади голяма претъпкана папка. От нея изпаднаха други по-малки, със стара кореспонденция. Коленичи на килима, порови се за малко из тях, разстилайки ги със длан наоколо и накрая изтегли сгънат на четири лист хартия и ми го подаде.
“Всичко започна с тази обява, която видях във вестник “Акрополис”.
Разгърнах го и оттам изпадна пожълтяла изрезка от вестник. Безцветната лепенка, която я придържаше, бе съвсем изсъхнала и я последва падайки на земята. Вдигнах я и прочетох: “Възрастна госпожа търси младо, образовано и приятно момиче за компаньонка. Няколкочасова заетост - изключително добро възнаграждение. Телефон:…”
“Първото нещо от нея, което опознах”, продължи тя, “ако мога да кажа, че съм опознала нещо, беше гласът й, в който нямаше нищо от угасналите нотки и неувереността на старостта. Изпълнен с решимост, почти младежки глас ми отговори по телефона и ми определи среща на следващия ден следобяд. Това разминаване между глас и възраст не ме озадачи и когато за пръв път застанах очи в очи с нея. Много по-късно започнах да размишлявам върху всяка подробност от характера и поведението й, връщайки лентата на мислите си назад, като се опитвах да намеря логично обяснение за онова, което се бе случило. Логично обяснение…”, тя се усмихна бегло сама на себе си, докато ръцете й механично събираха папките в скута й.
“По онова време приятната изненада, че няма да си имам работа с някоя болнава и немощна старица - както се опасявах - бе толкова голяма, че приех като съвсем нормално тази съсухрена, прехвърлила седемдесетте жена, да притежава жизнеността на трийсетгодишна. Можеш да си представиш колко се зарадвах когато вместо опърничавата бабичка, която в най-добрия случай очаквах да заваря, вместо вдовицата, която щеше да мърмори безспир за болести и лекарства, или старата мома с истеричните обсесии, опознах човек, когото въпреки половината и повече век, който ни делеше, веднага почувствах като по-голяма приятелка”.
Тя поспря и ме погледна, по-скоро без да ме вижда.
“Виждаш ли, пак казах опознах. Дори казах, че сме се сприятелили. Може би защото неизменно смятаме, че познаваме приятелите по-добре, колкото и малко време да е изминало от запознанството ни. Така обаче се чувствах тогава и ще излъжа, ако го отрека. Дори след настъпилите през следващите месеци събития, чиято кулминация беше пожарът, доста време живеех с усещането, че съм изгубила скъпа приятелка, много близък мой човек. Дали впрочем не бе виновна неопитността на младостта? Или самотата?”
Тя направи още една пауза, стана, остави писмата върху писалището без да ги подреди в голямата папка и запали цигара. Отказах другата, която предложи на мен, и зачаках мълчаливо продължението на разказа. Очевидно бе, че имаше нужда от слушател, а не от събеседник. Затова ме бе повикала през онзи мразовит зимен следобед, а не за някое от обичайните ни бъбрения с часове на всякакви възможни теми. Във всеки случай дългогодишното ни приятелство щеше да ми помогне да сдържа нетърпеливостта си и да откликна успешно на трудната роля на мълчалив статист в произведение, написано за две действащи лица и един глас.
2.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
