Галерия

1

         Струваше ми се, че някакви лица се криеха зад някакви други или някои техни места в пъзела по начало бяха заблуждаващи, в една криптична, почти дяволска подредба, която не ми подсказваше и с най-малкък знак откъде да започна. Продължавах да прекосявам булевардите и улиците на Пеща (правеха ми впечатление множеството сутерени, предимно барове и малки гостилници), понякога чувствайки се ориентиран в една позната среда, доколкото може да бъде познат един град, който си посещавал по друго време, а след това се залутвах из тесните улички и вътрешни дворове (напомниха ми за Берлин), друг път се озовавах в градинки с шахматисти на открито и хлапета, които ритаха топка тичайки напред-назад из пасажите, зяпах кафенетата, витрините на книжарниците и гравюрите в антикварните магазини, олющените фасади на старите сгради, опитвайки се от една страна да си припомня някогашните си стъпки и да открия някои отчетливи - доколкото бе възможно - промени, но и сходства, а от друга страна да се разсея, макар и временно, от инцидента, който ме бе погълнал.        

             X. Един първи (почти) осветляващ разговор

             Два дни по-късно се озовах отново в познатия ми вече кабинет на д-р Лукач. Този път той ми се стори още по-празен, а самият той ми се видя по-формален, по-замислен и при всички случаи по-сдържан. Очевидно бремето на двете убийства имаше значително въздействие върху нашия разговор, но вероятно имаше и нещо друго (може би документът, който му бе  предаден при предишната ни среща?), което той прикриваше с професионална доблест. Направи ми впечатление, че върху бюрото му вместо обемисти служебни папки и документи, освен препълнения с угарки пепелник, имаше само една книга, която той ми подаде, питайки ме дали съм я чел.

           Беше издание на „Досието Одеса”[5] от Фредерик Форсайт, трилър на тема военнопрестъпника Едуард Рошман[6] и мрежата около него, който бях чел преди години, макар че единственото, което смътно си спомнях бяха маршрутите на героя, който прекосяваше Германия със спортния си автомобил.

           „Ще ви разкажа с няколко думи историята на жертвата. По отношение на втората жертва все още сме в неведение. Причината поради която ви попитах дали книгата ви е известна не е литературна, при все че ми е известна вашата склонност към четене. В известен смисъл съществуват определени общи препратки към нашия казус, поне доколкото сочат първите данни и веднага ще ви поясня какво имам предвид.

          Както може би знаете, ODESSA произлиза от инициалите на думите Organisation Der Ehemaligen SS-Angehörigen и е авторова измислица. При все това тя ни препраща към съществуващи мрежи, улеснявали военнопрестъпници като Менгеле и Айхман при бягството им през 1945-та в чужбина.

          Сега що се отнася до жертвата: била е на шейсет и една години, казвала се е Ержибет Хорват, работила е известно време в Операта, изпълнявайки второстепенни, предимно оперетни роли. Произходът й е бил от историческа и аристократична фамилия – от рода Мартинович, на якобинец, водач на унгарската Реформация през осемнайсети век, осъден на смърт във Виена. По майчина линия има еврейски корени. Според една от версиите, чичото на жертвата, дипломатическо аташе в множество посолства преди войната – Белград, Атина, Истанбул, (припомних си „Аферата Цицерон” с невъзможния за разчитане подпис), е сътрудничил тясно с Джорджо Перласка[7], италианец спасил много евреи до влизането на съветската армия в Будапеща. Да речем, че е бил нещо като унгарския Шиндлер[8]. Един демонично изобретателен италиански търговец, предприемач, представител, дори е служил като дипломат, спасявайки заедно с Валенберг – Раул Валенберг? Шведски търговец? Говори ли ви нещо това име? – хиляди евреи от Аушвиц, успявайки в крайна сметка да ги изпрати в Португалия. През 1956-та взима участие в унгарските събития, разбира се, известно време е бил сътрудник на Дьорд Лукач (дали пък посвещението в книгата не беше от него?), а след смазване на въстанието е принуден да замине за Виена. Връща се в края на седемдесетте, когато мерките срещу противниците на народната демокрация са донякъде охлабени. Във всеки случай през последните години тя е водила уединено съществуване в тесен семеен и приятелски кръг, който изглежда непрестанно се е стеснявал.

         „Полицейското й досие е престанало да бъде актуализирано оттогава. Във всеки случай допускаме, че вашата среща не е била толкова случайна, колкото ви се е сторило.”

         Кимнах в съгласие с неловка усмивка, макар че непосредствено след това се почувствах зле само при мисълта, че и двамата може да намеквахме за едно и също нещо.

         Той сякаш прочете мислите ми и ми предложи цигара, допълвайки, че полицията, още по-малко пък лично той, сега вече (стори ми се наблегна на тези думи) не се интересуват от ничий личен живот, доколкото той не се отнася или не улеснява техните разследвания.