На следващия ден и след като, странно как, нямах никакви новини от службата на Dr. Lukács оставих на рецепцията бележка за полицейския инспектор с молба да бъде уведомен незабавно и да я получи максимално бързо (описвах набързо, почти в телеграфен стил, случилото се, обяснявайки и причините за прибързаното ми отпътуване), и слязох към гарата. Взех обедния влак за Виена, с „Игра с риска” от Ерик Амблър, която купих в книжарницата на гарата, в раницата ми. Този маршрут не предлага голямо разнообразие на пътника. В ранния следобед се озовах във Виена. Отидох направо в един малък пансион на Пратера, където отново преди много години бях нощувал. Щом започна да се свечерява, хванах транспорт за града. По пътя си спомних едно-две кафенета, които знаех от предишни мои посещения, но и от съответни издания за историческите кафенета на Виена, за които някога бях писал във вестника.
От спирката на която слязох продължих пеш до Museumstrasse[25]. Малко по-надолу различих изящната козирка на Bellaria. Приближих се към входа и видях на витрината, че дават „Барон Мюнхаузен” (съвпадение, което ме развълнува, тъй като извика отново, макар и мимолетно, образа й, тъй като книгата с неговите приключения бе една от онези, които бях видял на лавицата в библиотеката й), режисиран от Йозеф фон Барки, с Ханс Алберс и Кете Хак в главните роли. Запалих цигара, позяпах известно време снимките с кадри от филма и - на отсрещната витрина ”предстоящите прожекции”, където щеше да бъде прожектиран La Habanera със Зара Леандер[26], последната мелодрама на Детлеф Зирк[27] преди да напусне Германия и да започне в Америка нова кариера като Дъглас Сърк, докато, вътре на касата възрастна виенчанка решаваше кръстословица. Купих си билет и зачаках започването на прожекцията. В залата сигурно нямаше повече от десетина зрители, повечето както и очаквах, в напреднала възраст. На големия екран се появи Ханс Алберс, който ми намигна от един огромен портрет в рамка на барон Мюнхаузен, сякаш ми казваше, почти напевно, с басовия си глас, ”не се страхувай, всичко е игра, като приказка” или сякаш искаше да ми напомни, че той е преминал през по-трудни ситуации и въпреки това накрая е успял. Оставих се на вихъра на един танц под звуците на бароков оркестър, в който преобладаваха мъже в хусарски униформи и жени с бели перуки в тон с тоалетите им и с изкуствени бенки по бузите. Сцената в която Ханс Алберс намира на стълбите на вилата ешарпа на партньорката си, с който малко по-късно покрива една статуетка върху парапета на стълбището, ме разсея и ми вдъхна нотка на временен оптимизъм, напомняйки ми нещо от собствената ми история. След около час и половина се появиха надписите в края на филма и салонът отново бе облян в светлина.
Излизайки на изхода, госпожата на касата почука по стъклото на гишето, давайки ми знак да се приближа. ”Някакъв господин остави това за вас”, каза ми тя с характерен австрийски акцент, подавайки ми обемист плик с формат Α4. Каза и нещо друго, този път на виенски диалект, който естествено не можах да разбера (стори ми се сякаш негодуваше срещу мисията си), докато й благодарях, докато поемах плика в ръце (едва по-късно се озадачих как би могла да ме разпознае като вероятния получател на плика). Сложих го в раницата си, нямайки търпение да го отворя в пансиона. Поех по обратния път, крачейки за малко по празните улици сред декора на Hofburg[28]. Замислен върху събитията, които се развиваха като сценарий на трилър, и любопитен относно онова, което вероятно се криеше или разкриваше в плика, който държах в чантата си, изпълнен с въпроси, които колкото и просто да звучаха, се открояваха с подчертано мрачен контур. Фаталната среща в кафето, еротичното опиянение, писмото… Писмото! В онзи момент си помислих, че не бях изяснил какво пишеше в стихотворението, което тя в известен смисъл ми бе посветила („сигурна съм, че ще намерите някой да ви го преведе…„) и в което, както отново го извиках в ума си, си припомних, че някои стихове - окончателно погребани в книгата, която бях убеден, че никога отново нямаше да намеря - бяха подчертани.
Взех влака към Пратера. Във вагона един пътник с шапка и шлифер, стоеше близо до вратата зад широко разтворен вестник „Standard„[29] (тази картина ми напомни съответната сцена от филма „Американския приятел„). Не зная защо, но несъзнателно отворих раницата си, за да се уверя, че пликът бе на мястото си.
XIII. Примката се затяга, границите се размиват
Щом ме видя, подавайки ми ключа, служителят на рецепцията ме попита дали ще остана и следващата нощ или искам вече да ми приготви сметката. Отговорих му утвърдително и изчаках да напише фактурата, а междувременно ми се стори, че някой се качва по стълбите.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
