Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Кафене Лукач - Budapest Noir” на Костас Калифопулос

19 Септември 2014 / 11:09:50  GRReporter
12876 прочитания

         Докато разговорът ни се въртеше около темата за военнопрестъпниците и местата на мъченичество (Брунер, Бехер, Росман, Хаим; Бухенвалд, Маутхаузен, Берген-Белзен; имената кръжаха в лудешки хоровод над главата ми; мрачни лица, мъже с бръснати глави и очила с кръгли рамки или с есесовски униформи, разговарящи сред идилични пейзажи за Endlösung[19]; концентрационни лагери, лекари, над които тегнат обвинения в експериментиране с човешки същества с научни изтезания и които или са успели ловко да се измъкнат от преследвачите си, или са живели нормален живот под друга самоличност в Европа или Латинска Америка, в скривалища и влажни подземия, уредени като бункери или помещения за разпит, черно-бели картини, които познавах от историческите документални филми; съдбата на евреите в Унгария и в моята страна, гетата, натоварените вагони, телените мрежи, наблюдателните кули с прожекторите и картечниците, продълговатите дървени бараки, машини за изтребление с извратена изобретателност, звуците на цигулка от газовите камери, масовите гробове, съюзниците, които ги разкопават, Германия в развалини, „Черният Ангел на Историята”), все повече придобиваше формата на кошмарен исторически семинар, напомняйки ми за студентските години или пък връщайки ме към една печална действителност, с която се бях срещал чрез подобни истории, но със съвършено различен произход и завършек, покрай съдбата на политемигрантите по време на  Гражданската война в моята страна. Само че на мястото на някои твърдоглави партийни кадри и разни догматични бюрократи съществуваха индивиди, които носеха отговорност за военни престъпления и масови убийства в концентрационни лагери и крематориуми, разпръснати из цяла Европа, в най-мрачния може би период от нейната история. Онова, което знаех от книгите, сега започна да придобива заплашителни измерения, като огромна сянка, която пълзи бавно нагоре по стената на улица без изход.

          Докато полицаят ми говореше, умът ми се опитваше да свърже някои първи сглобки, по-скоро пораждайки въпроси във връзка с ролята на жертвата, въпреки честните усилия на Dr. Lukács да хвърли светлина върху миналото. Трябваше да установим онези дадености, свързващи историческото минало с биографията на жертвата, така че да проумеем мотивите на убийството, тоест да стигнем до извършителя. От пъзела липсваха доста късчета, едни разпръснати, а други тъмни, на инспектора му липсваха предположения и данни, а от моя страна желание да се замесвам в един случай, който ме връщаше по най-неприятния начин към въпроса и обстановката, които бях преживял през годината прекарана от мен като стипендиант. И то по начин опасен, съдейки по последното развитие на събитията, което признавам предизвика у мен страх - макар и незабележим - пред евентуалността да съм станал мишена за тези тъмни сили, с които дори тайните служби не можеха от толкова години да се справят с пълен успех.

           Поисках от полицая да ми позволи да си взема довиждане, обещавайки, че ще се свържа с него възможно най-скоро. Върнах се в хотела, тревожен, объркан и безпомощен. Влизайки в стаята, видях, че книгата бе изчезнала от възглавницата. Нещата започнаха да изглеждат заплашителни.

             XI. Bellaria

             Незабавно позвънях на полицая от хотелското лоби. Някакъв негов подчинен ми даде да разбера - този път на поносим английски - че той е излязъл навън, но ще се върне по някое време през деня. Оставих името си с молба да ме потърси в хотела, а още по-добре, ако можеше да се срещне с мен там. Не можех да си намеря място в стаята или пък може би самият град бе този, който като огромна зала с бавно плъзгащи се навътре стени, ограничаваше пространството и движенията ми, показвайки ми по своя си начин, че не трябва да се занимавам с въпроси, които не ме засягаха и съветвайки ме дискретно, но без недоразумения, да поема по пътя на обратно? Помислих си дали да не се разходя до Városliget[20] и околностите, опитвайки да разсея тревогата си, доколкото бе възможно при настоящите обстоятелства.  

             Стигайки отсреща, от страната на парка, усетих че сякаш някой ме следеше. Продължих да крача, изчаквайки да намеря подходящо място, което щеше да ми даде възможността да проверя дали подозренията ми бяха верни. В подобни случаи винаги помага едно кратко поспиране (навеждаш се да вържеш връзките на обувките си) или някой вход към вътрешен двор (шмугваш се в някоя от сградите), един павильон (преструваш се, че четеш вестниците или че купуваш нещо), а още по-добре някоя витрина на магазин (в отражението й можеш да виждаш зад себе си), места, които напълно отсъстваха от околния декор. Помислих си, че щеше да бъде по-благоразумно да се упътя към центъра. Ако наистина някой ме следеше, щеше да бъде по-лесно и да го изясня, но и да успея да се изплъзна, или прибягвайки до някоя оживено място, или поне като се смеся с навалицата.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus