Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Кафене Лукач - Budapest Noir” на Костас Калифопулос

19 Септември 2014 / 11:09:50  GRReporter
12873 прочитания

           Малко след това влязох в стаята си и запалих лампата. Преди още да бях успял да сваля раницата от гърба си усетих удар по главата от тежък предмет. Когато що-годе се свестих, все още бях на пода и усещах цицина – която колкото повече опипвах, толкова повече ме болеше, така че с мъка сдържах сълзите си. Срещу мен седнал на стола, преметнал крак върху крак, седеше един мъж. Отначало го виждах размазано (както в съответните кадри с нефокусиран обектив, които предават усещането за шок след припадъка), докато опипвах непрекъснато подутината, както когато бях дете непрестанно търках бузата си след някой шамар отвъртян от майка ми.

           Беше рус, със сини (или може би сиви?) очи, около трийсетгодишен. Облечен в шлифер, сив костюм, с бяла риза, без вратовръзка; би могъл да бъде дипломатическо аташе, висш фирмен кадър, но и обикновен cleanser[30] като онези, които показваха в старите криминални филми. Би могъл обаче да бъде и спътникът ми от влака.

           В ръката си, отпусната в скута над кръстосаните му крака, държеше пистолет, а в другата плика. Гледаше ме безизразно в очакване да дойда на себе си. След това заговори на немски, но с онова носово, почти смешно френско произношение, което окръгля „r”-тата, пропуска „h”-тата и превръща всички думи в силно ударени, правейки успоредно с това някакви, донякъде комични гримаси, сякаш полагаше особено усилие да формулира мислите си или да произнесе някои думи на немски, и ако главата не ме болеше, с мъка бих се сдържал да не се разсмея. Обаче думите и спокойствието му говореха за професионалист (с ръце на пианист, както си спомних по-късно), който умееше да върши точно работата си, с абсолютен контрол над пространството и ситуацията. „Вие притежавахте нещо, с което от край време за нас представлява интерес да се сдобием”, бяха първите думи, които чух в замайването си. „И ето на, че вече се сдобихме с него”, продължи той, повдигайки леко плика от бедрото си. „Вярвайте ми, няма абсолютно никаква причина да узнавате съдържанието му, нито пък да продължавате да се бъркате в работи, които не ви засягат. Вие журналистите имате склонност към съчиняването на истории и често пъти ви харесва да си играете на детективи. А ние гледаме работа и интересите си. Бих ви посъветвал абсолютно същото да направите и вие. Върнете се във вашата страна и забравете този неприятен - най-вече за вас - случай, от който уверявам ви, нямате никаква, ама никаква полза. Напротив, може да ви навреди повече от болката, която все още изпитвате от подутината на главата ви. Преспокойно можех да съм ви убил, ако беше необходимо, или с един по-брутален удар, или сега с един куршум, но ние не сме коравосърдечни убийци, за каквито ни смятате или, за да го кажа по-различно, когато интересите ни не са непосредствено заплашени, не прибягваме до насилие, а впрочем, и не обичаме публичността. Затова и отново ви съветвам да се върнете колкото е възможно по-скоро във вашата страна. Хванете първия влак за Будапеща, или още по-добре, върнете се със следващия полет във вашата родина. Това е вашият последен шанс и би било благоразумно и целесъобразно да се възползвате от него по подходящ начин. Забравете какво сте видели и какво сте чули. Казвам ви, събитията са толкова главоломни, че тези истории не интересуват вече никого, повярвайте ме. Когато стигнете до Будапеща, ще разберете какво имам предвид. Bonnuit mon-sieur et… güte Reise!”[31] 

          Той стана от стола, прибра пистолета в кобура от вътрешната страна на сакото си, взе плика под мишница, погледна ме за последен път, доближавайки  показалеца си до слепоочието подобно на козируване (или, да не би, като намек да внимавам за в бъдеще?), из затвори вратата след себе си. Надигнах се с мъка, отидох до малкия хладилник и извадих формичката за лед, веднага я допрях до цицината и легнах в леглото. Лека-полека ледът ми донесе облекчение, докато найлоновата му торбичка бавно се разтичаше по слепоочието и покрай ухото ми, сякаш ме обливаше студена пот. Разбрах, че това беше и краят на пътя. Посетителят ми знаеше какво говореше и, най-вече, какво имаше предвид и какво искаше.

          Нощта не можа да ми донесе нито сън, нито успокоение. В ума ми все още се въртеше образът на човека със странното произношение, който ме удари, за да вземе плика от ръцете. Развиделяването ме свари полузаспал и целият подгизнал от торбичката за лед, който се бе разтопил. Раницата все още бе там, където я бе оставил моя посетител, от джоба й „Игра с риска” стърчеше с иронична символика, между напомняне и предупреждение.

          Взех първия влак за Будапеща, отнасяйки със себе си усещане за разочарование, капитулиране и празнота. Нямах настроение нито да си купя вестник, камо ли да чета Амблър, който описваше подобна история по време на войната. В състоянието, в което се намирах, многолюдието на гарата и натъпкания до пръсване влак не ме занимаваха. За главоломните събития щях да науча малко по-късно.

          По пътя размишлявах върху това, че бях един трагичен Monpti: провалил се, непотребен, плах и безволев; отстъпил, некадърен и неспособен да реагирам, нерешителен и наплашен и, най-вече, пълен с въпроси, върху които нямаше да бъде хвърлена светлина и в последствие. Колко бързо бях забравил моралните дилеми, обещанията пред самия себе и вричанията за почит към паметта и възмездието за историята на онази жена! При първата трудност вече бях сложил оръжие, паникьосан бях захвърлил щита и се бях завтеккъл да се спасявам, както мога.

 

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus