Носеше лека рокля и копринени чорапи, а уханието на кожата й създаваше в тишината кръжило от свежест. Тъй като естествено цареше пълна тишина, абсолютно отсъствие на всякакъв звук. Възможно бе и абсолютно отсъствие на гравитация. Това бе очакване без граници, но изпълнено с еротична увереност. В другия сън тя ме приготвяше да замина на ваканция в Хартум. Това ставаше в стаята ми, а аз бях на десет години, но странното е, че се намирах на сцената два пъти, тъй като съзнавах, че сънувам. И съзнавах, че ни делеше огромен отрязък от време. И така, седях там и наблюдавах собственото си аз, което се приготовляваше и негодуваше. Винаги негодувах, когато трябваше да замина за Хартум. Беше се превърнало в ритуал да прекарвам няколко седмици в годината с родителите си. Изпращаха ме там с настъпването на ваканцията. Там беше и хубаво, и грозно. Защото съществуваха дългите, бели и равни мои дни, през които не знаех какво да правя, но и защото ме държаха с доста ограничения, при все че все още бях далеч преди пубертета. Баща ми беше на мнение, че едно момиче трябва да се ожени, да роди деца, неговото предназначение беше това и нищо друго. Това бяха неговите идеи, неговия кодекс, който беше в сила за всички, с изключение на майка ми. От майка ми той се възхищаваше, имаше страхотна слабост към нея и тя правеше с него каквото си пожелаеше. Тя упражняваше върху него някакво странно очарование и въпреки, че както говореха, на младини той имал труден и сатрапски характер, изпитвал потребност да й се оставя, нуждаел се от нейния деспотизъм. Когато бяха заедно, ги свързваше такава близост, че през цялото време аз бях излишна в тази история. Не знам, може би самата тя, нейното присъствие го възбуждаше непрекъснато и той нямаше очи за мен. Във всеки случай, когато тя заминаваше, а тя пътуваше често и отсъстваше дни наред и ни оставяше сами, ние двамата много добре се разбирахме. След това ме затвориха при монахините в Кайро, три години в „Dame de Sion”. И мисля, че това ми се отрази зле. След смъртта на баба ме прибраха в Кайро, за да съм по-близо до тях. Имам предвид по-близо като разстояние. Тоест, на няколко десетки километра. Затвориха ме при калугерките и можех да излизам само в събота и неделя. Бяха уредили да прекарвам уикендите в дома на техни близки. Двойката бяха приятели на мама, а мъжът беше председател на гръцката общност - много известно семейство. Но тук не трябва да споменавам имена. Те имаха двама сина; единият приблизително на моята възраст, а другият беше бебе. Един от първите пъти, когато отидох там, както седяхме, бащата ме изпрати да донеса един филм отнякъде, за да го прожектираме. Отидох да взема филма от онази стая, която беше претрупана с различни неща, нещо като архив, и щом прекрачих прага на вратата, той ме сграбчи. Сграбчи гърдите ми, които още не бяха напълно оформени, сложи другата си ръка върху бедрото ми и ме целуна право в устата. Настървено и припряно. А аз подлудях. Впрочем, бях много малка, на колко да съм била, на тринайсет, на четиринайсет? Не си спомням точно. Разбира се, разказах веднага това на мама, защото тя позна по лицето ми, че се е случило нещо, което невероятно ме е  смутило. И тогава нещата коренно се промениха. Вече не ме пускаха да излизам, защото предполагам са си помислили, че ако излезех в събота и неделя, той не само щеше да ме целува, а да ми направи и нещо друго. Бащата, който беше хем нисък, дебел, плешив и възрастен. Жена му се беше омъжила за него по неволя, защото нямаше пари и след като овдовя веднага се ожени повторно. Тя беше хубава и много по-млада от него, може би с двайсетина години. Тя. А синът й, онова бебе - виж какво странно съвпадение - дойде и се засели тук в отсрещния апартамент на последния етаж. В ъгловия апартамент на последния етаж, в който наемателите се бяха сменили, и умря миналата година на тридесет и шест години. Не е ли странно? От Кайро да се озове след толкова години в апартамента срещу мен. Синът. Не знам дали някога научи, че сме съседи, впрочем аз си бях сменила за трети път името. Във всеки случай тогава не стъпих повече у дома им. Не ме пускаха да излизам и онова, което ми оставаше, бяха непрекъснатото учене, молитвите и църквата. Ако изобщо имаш представа от католици. Така, докато като дете бях весела и на всички снимки изглеждам щастлива, по-късно ме обзе меланхолия. Това затворническо битие много ми дотежа и може би ми създаде погрешна представа за живота. Всичко беше голям грях. Абсолютно всичко. След като дори в книгите лепяха черни лентички. Например, в книгите на Дели, възможно най-безобидните, които можеш да си представиш. Още повече, ако младите се влюбваха и се целуваха. Залепваха отгоре една лентичка и ние ги взимахме тайно в спалните и ги държахме срещу светлината, отгатвайки тази целувка от всички страни. Не, това не беше сладострастие. Беше обикновено нормално любопитство. Не че правехме нещо. Не мога да кажа за другите, но във всеки случай аз не правех. Нито пък знам калугерките какво правеха. Може би една от тях беше лесбийка. Възможно е, защото една моя приятелка, Катрин, каза на родителите си, че тя я галела. Пипала я и така нататък. И се разрази един скандал, но какво е ставало между тях не знам. Може и нищо да не е ставало. Но това което ти каза, не съм се учила да го правя, не. Поне не тогава. Постижение на неволята. Хубаво го рече: но би могло да бъде и постижение на самотата, тъй като по-късно го изпитах. Много по-късно и при други обстоятелства. От скука. От досада, когато нямаше никакви причини. Само че това не ти доставя радост. Просто те облекчава. Разтърсва те мигновена конвулсия, сякаш клетките ти се разкъсват на две в мрака, а след това се усещаш абсолютно изпразнен и още по-половинчат отпреди. Такова отчаяние. Но тук може и да лъжа. Не знам. Може да е това странно нещо, онези трудности, които винаги съм имала. Защото, докато секса открих почти на невръстна възраст, любов правих за пръв път доста късно. Късно дори според разбиранията на моето време.