Галерия

1

Вчера си мислех да ти се обадя, да отидем да обядваме. След това си помислих, че не бих искала да говоря, а ти щеше да си кажеш: „Ами сега какво ли става?” Аз защо не те питам “Ами сега какво ли става?” Нямах желание да говоря, просто имах желание да хапнем заедно с теб. Много просто. Всичко е много просто. И много сложно. Нито пък можеш във всеки един момент да започнеш да приказваш. Зависи от настроението, от темперамента. Когато съм уморена, не мога да си следя мисълта. Не мога да намирам думите. А те трябва да идват спонтанно, иначе се губят. Няма смисъл да седна да ти сглобявам тази история. Така или иначе няма смисъл и не разбирам защо искаш да ти разказвам. Гледай сега какъв си селянин Тази твоя настойчивост. Не се ядосвай. То е сякаш ти казвам, че си глупак. А когато казвам на някого, че е глупак, на някой приятел или на някоя приятелка, аз никога не мисля, че те са глупаци. Знаеш какво имам предвид. И ти използваш тези изрази. Всеки ги използва. Впрочем, не мога да се крия, това ми е недостатък. Всички ми казват, че това е големият ми недостатък. Не мога да се скрия и би трябвало да съм го разбрала. Във Франция ме отведоха преди войната. На колко ли години бях? Виждаш ли, това мога да го скрия. Живях във Франция като дете и ходех на училище като дете. След това заминах за Судан. Качихме се на един голям кораб от Марсилия за Александрия. Оставихме Париж, защото търговията с памук беше в криза и баща ми трябваше да бъде по-близо до бизнеса си. Казвала съм ти, че се занимаваше с памук. Събираха го заедно с брат му и го изпращаха в Европа. Така оставихме Париж. Слязохме в Александрия и очаквах, че на кея ще ни посрещнат лъвове. Бях убедена, че ще ги видя и ще ги чуя, тъй като във всички книги, които четях, Африка беше пълна с тях. Най-вече книжки с картинки. Някои все още са се отпечатали в паметта ми и от време на време без причина изникват и изплуват на повърхността. Лъвове и палми с онези мечовидни листа. Не знам дали ми харесваше много онзи период. Александрия не ми харесваше. Никога не ми е харесвала, нито по-късно, когато като голяма живях там известно време. Почувствах го. Усещах, че влизах в нещо, което нямаше да ми пасне. Може би от разочарованието, което запазих. Сякаш ми дължаха лъвовете, при все че баба ми ме обграждаше с невероятни грижи. Живеех с нея и тя много ме обичаше. Имаше голяма слабост към мен, въпреки че имаше още една внучка и един внук. Той бе убит по-късно във войната, при Ел Аламейн струва ми се. Имаше голяма слабост към мен, но и в известен смисъл ме тормозеше. Купуваше ми различни подаръци, за да ги скрие след това. Скъпи играчки, които вече нямаха смисъл, тъй като бяха предназначени да останат затворени в мрака на долапите. Позволяваше ми да ги изваждам само в неделя. Казваше, че не може, защото съм щяла да ги счупя. Такъв бе манталитетът на гърците от диаспората от третото поколение, които в продължение на години бяха натрупали състояния. Казваше „не” за играчките, а пък ми сменяше учителките веднага, ако не се погаждах добре с тях. Смених различни учителки и смътно си спомням една еврейка. Тя също беше зодия „Лъв”. Баба ми, не учителката. Научих го случайно след като тя вече беше умряла и след години се наложи да разчистим надгробния й камък. И тя умря на преклонна възраст. В известен смисъл взе решение за смъртта си и я организира с ясен разум и твърда ръка. Сякаш ставаше въпрос за ваканция. Разпореди се как да я облекат, къде и как да я погребат. Тя принадлежеше към един здравомислещ свят, идваше, разбираш ли, от онези времена, в които смъртта не е била изключение. После извика Йоасаф и се затвори с него в нейната стая в продължение на четири часа. Винаги го наричаше направо Йоасаф. По такъв начин му показваше снизхождението си, а ги свързваше и голямо приятелство. Тя поддържаше различни негови благотворителни фондации. Когато най-после патриархът излезе оттам, изглеждаше омаломощен. Прекръсти се набързо, прекръсти и въздуха зад себе си и се измъкна безмълвно и крадешком. Тя не го беше повикала за последна изповед, както той си помислил отначало, а го беше въртяла на шиш четири часа. Отне й четири часа, за да сломи възраженията му: След като нещо подобно е ставало преди двеста или триста години, би могло да стане и сега. Както разбираш, тя беше дъщеря на търговци и майка на търговци и пазарлъкът й беше в кръвта. Същият следобед се яви младият червенобрад протосингел на Патриаршията и й предаде запечатан пергамент. Той не се заседя дълго; предаде й пергамента и веднага си тръгна, препасан с торбичка от козя вълна с пет хиляди викториански лири, сечени през 1900-та година. Така било станало, както свидетелства чичо Аристидис. На по следващия ден я погребаха. В сключените й ръце вместо малката иконка на Възкресението бяха положили сребърната плетена чантичка от сватбата й. В чантичката заедно с официалния документ за опрощаване на греховете се намираха и четиринадесетте пъпа на децата, които беше родила. Четиринадесет твърди и спаружени корди, като безполезни пружини. Не е ли зловещо? Беше родила четиринадесет деца, но бяха оживели шест, а сега отнасяше със себе си тези неща, които съхраняваше в едно парче избелял сатен с малко памук. Може би като знаци за разпознаване. Във всеки случай бих искала да приличам на нея. Да съм наследила нейната нервна система. За съжаление не е така и оттогава я виждах насън два пъти. Това стана в неподозирано време, когато вече я бях напълно забравила. През първия сън тя премина на възраст, на каквато не съм я познавала, преди да се родя. Тоест, млада. Чакаше някъде и държеше, леко накривен върху дясното си рамо, пъстър слънчобран. Нямаше слънце, а мястото трябва да беше станцията на електрическото влакче в Пирея. Не точно, но доста приличаше на нея, защото високо се виждаха онези огромни стъклени козирки, които процеждаха следобедната светлина. Тя крачеше бавно между безлюдните перони и чакаше, държейки отворения си слънчобран.