Галерия

1

Може би нервите ми са изтощени, но това място ме задушава. Тези хора и толкова многото коли наоколо. Когато ходя в Лондон, се отморявам. В Америка си починах. Харесват ми онези улици, пълни с дървета, бих могла да вървя пеш с часове. Може би защото съм далеч от проблемите си. Харесва ми да виждам нови лица, нови неща. Пленяват ме красивите витрини. Всички тези неща. Повторението тук ме убива. Качваш се към Колонаки, пазаруваш, виждаш едни и същи физиономии по този площад, който зная от години. Години наред все същите физиономии, завинтени на същите столове. Уморяват ме, не искам да ги виждам и знам, че всички те се занимават с мен, както се занимават с всеки един и така нататък. И всичко това е непоносимо. Харесва ми анонимността. Харесва ми да седна някъде и да ми се усмихне някоя жена или някой мъж. Да се кача в някой автобус и да й кажа или да му кажа нещо, а те да ми отвърнат нещо друго. Незначителни неща. Ако ще да е едно „добър ден”. Но тук не мога да направя това, защото ако се усмихнеш на някого, ще си помисли, че целиш нещо друго. А жените те гледат сякаш искаш да им отмъкнеш чантата. Долу-горе така. Ужасно е. Нямат тази непринуденост. Има нещо евтино в погледа им. Гледат косо, гледат странично, гледат лошо. Не ми харесват. Но не би трябвало да споделям лични неща от този род. Как чужденците успяват да говорят с часове без да споделят личните си проблеми. Забелязал ли си? Хубаво е да не говориш за себе си. Да запазваш тези неща за себе си. Но ако ги задържаш, все някога те ще се натрупат, ще те изпълнят и накрая ще се пръснеш. Във всеки случай открих, че моят мъж не ги споделя с мен, а ги разправя по телефона. Не мога да си обясня какво толкова говори с часове. Какво ли може да говори часове наред на толкова много хора. А когато го питам, той разбира се избягва да отговори. Не мисля, че се крие. Просто не може да каже истината. Защото истината е самота и той се страхува от нея, а освен това изпитва и някакво самосъжаление, което е неприемливо. Което ме вбесява. Едната самота, която прави другата още по-лоша. Обзема ме отчаяние, когато виждам такава липса на зрялост у хората от моето обкръжение. Докъде ще я докараме така, докъде ще стигнат нещата? За Бога, да виждаш, че нещо не стои здраво на краката си, че нещо потъва и да не направиш никакъв опит да го закрепиш. Защо двама души да не могат да си кажат истината? И ти не си ми казвал нищо, след като не си отваряш устата. Може би мълчанието е твоята истина. Изглеждаш като отегчен до смърт. Сякаш думите ти излизат с ченгел. Резултат от голямата скука. Може да е и от времето, защото времето влияе на всички тези неща. С течение на времето става все по-зле. Във всеки случай за мен никой не вдига телефона, а ако аз го вдигна, често пъти си намирам белята. Може би съм неспособна да съхраня различните си връзки. Може би не владея тази игра. А в такъв случай, ако е игра, няма стойност. С всичко, което ми се случи напоследък. Сякаш всички изчезнаха. А това винаги ми е струвало скъпо. Може аз да съм виновна, да не съм положила големи усилия да запазя контактите си. От отегчение. От досада. Може би грешката е, че твърде много се занимавам със себе си. Че си обръщам прекалено голямо внимание. Повече от една пета милиардна. Но и Зизи, която е умна, образована, която има куп дарби, и тя се отегчава. Особено, ако няма мъже в компанията. Събужда се само в присъствието на мъже. Естествено има мъже, които нищо не ти говорят, с тях ти е непоносимо скучно. Имам един приятел, обичам го, но не мога да го усетя. Някои неща не го докосват. Затворен е в един квадрат, сякаш удряш по бетонна стена. А когато очакваш една дума, едно послание, а вместо това се сблъскваш с установеното. Всички тези идеи, каква трябва да бъдеш, как трябва да говориш, как трябва да аранжираш краката си. Как трябва една жена да се държи с мъжа си, как трябва да се държи в обществото. Идеи, които не оставят никакво поле за гъвкавост на мисълта и те уморяват и си излизаш оттам като труп.