Галерия

1

Излязох сутринта да отида до банката и видях един котарак там на ъгъла. Не мисля, че беше ударен, не се виждаше кръв, но във всеки случай издъхваше. Помислих си да повикам някого, да му направи инжекция, както става в Европа. В Англия, където удрят една инжекция на животните и им спестяват мъките. Беше ужасна тази безкрайна агония. После отидох до банката и се върнах, тъй като естествено котаракът през цялото време не ми излизаше от ума. Беше много, много разтърсващо преживяване. Изглеждаше странно, издъхваше и бе отворил уста; закриваше очите си с лапички. Наоколо се бяха насъбрали деца и крещяха: “Очите му са отворени, очите му са отворени.” Казвам им: “Оставете го на мира, не закачайте този котарак.” Тъй като, естествено, те не можеха да разберат, че той не прави така от удоволствие. За щастие, след това умря. Тръгнах си и тази картина ме спохождаше непрекъснато до обяд. Идеше ми да го взема в прегръдките си в този миг, сякаш го приспивам, но не можех. Не ми стигаше кураж. Бях в такова психическо състояние, че нямаше да мога дори да го вдигна. Щях да се свлека насред улицата и щях да стана за резил. Щях да се разплача над котарака, минувачите щяха да започнат да се спират и да си казват, че съм луда. А при това положение и какъвто е този квартал, как да им обясня, че съм си малко луда. Това не е признак на чувствителност, а на невротизиране. В този океан от спомени и снимки, в който живеем, ако всички тези неща се разместят, става лошо. Може би е въпрос на възраст. Преди много години пътувахме с баща ми към Сунион и блъснахме един джип. Това се случи преди много години. Джипът се преобърна и веднага изтичах да видя в какво състояние бяха онези хора. Изобщо не се уплаших. Само се опитах да попреча на баща ми да се приближи, тъй като страдаше от сърце и исках да го задържа надалеч. Те се бяха надигнали и се мъчеха да преобърнат джипа върху колелата му. Не бяха пострадали сериозно и дори страхотно се забавляваха. Когато си млад, можеш да си позволяваш хиляди неща. Лошото е, че аз се чувствам много млада, но другите не ме виждат такава. “Ти си много голямо дете”, ми казват те. И защо да е лошо човек да е много голямо дете? Казват ми го така, сякаш е било грешка, че не съм пораснала. Защо да е грешка, това не мога да го разбера. Може би незрялост. Не знам, във всеки случай за никого не е от полза тази привилегия, разбира се, най-малко за мен. Но и това не ми е ясно. В крайна сметка няма и значение. Не знам какво съм, не знам какво върша. Може би знам какво мисля. Но от друга страна, то е като да нямаш право да мислиш както ти искаш, сякаш и това е погрешно. Може би имам нужда от лекар. Изглежда, че някъде съм блокирала, някъде машината не работи както трябва. Прочетох, че психоанализа се правела до четиридесет и пет години. Че можеш да получиш удивителни резултати до четиридесет и пет. Но аз съм надхвърлила границата. Естествено, ако човек е умен и иска, няма граници. Под граница, нямам предвид да си на сто години. Какво да промениш у един стогодишен човек. „Татко, колко живеят костенурките?” „Двеста, триста години”. “А после, татко?” „После, после - отпиши ги”. До четиридесет и пет. „После отпиши ги”. Не вярвам, че е възможно да направиш нов човек от някоя развалина. Целият този механизъм не бива да се разстройва. Сигурно е много трудно да сглобиш някого, без да внесеш смут във вътрешния му мир. Питам се дали има хора, които са добре. Струва ми се, че малко или повече всички са болни. Но какво значи болен и какво не? Какво е добро и какво  лошо? Добро е онова, което е добро за нас, а лошо е онова, което е лошо за нас. Няма добро и зло. Висша философия. Така е, защото винаги оспорвам куп неща. И ги вярвам и не ги вярвам. Половината ми ум казва да, половината не. А пък и няма голямо значение, след като е поравно. Оцелявам с половината ум на една страна и половината на друга. Във всеки случай трябва да има нещо, някаква матрица. Не калъп, някаква задръжка, която да възпира човека. Някакво уравновесяване, което да ни спасява в последния момент. В противен случай, без него бихме убивали с такава лекота. Половината население щеше да бъде мъртво. Такива сприхави, каквито сме, щяхме да грабваме пищова и за няма и нищо да очистваме другия. Виж само какво става с повечето хора. Смъртоносното им оръжие е автомобилът. Така се разтоварват. С колата и жената си. Шофират така, сякаш искат да очистят всички по пътя си. Гневно. Фройдистки комплекси. Казват, че сексуалното подсъзнание на гърка е объркано. Гадости. Аз едно знам само: какво правят всички тези хора на площада? Да, има един площад „Кириаку”, площад този или площад онзи, но аз казвам просто „има един площад”. И всички тези хора какво правят там? Стоят и чакат клиенти, от сутрин до вечер чакат някой да  се закачи на въдицата. Не мога да разбера, като си помисля за мъжа ми, че е спал с толкова жени. По дяволите, защо такъв глад? Аз щях да съм се преситила. За Бога, щях да съм се отегчила до смърт. Не е възможно, нещо не е наред с хората. Това е болест на ума. Не е възможно да искаш да легнеш с всички жени, които са донякъде миловидни. Как могат някои хора да живеят така? Как е възможно да живееш с някого и да не знаеш кой е той? Да си мислиш че го познаваш, а той да ти убягва? Да премълчава толкова неща? Но дали наистина ги крие или само ти си мислиш така? Седиш на стол някъде навън, срещу теб седи млада жена и тя ти харесва в този хубав ден и искаш да й пуснеш ръка, да я пипнеш и всичко останало, което ни е добре познато. Всичко това е обяснимо. Разбирам го, но когато ме засяга, когато е за моя сметка, не мога да го понеса. Когато ме жегва. Разбирам, че е много логично да претендираш за тези права, особено ако си на средна възраст и малко отгоре. Но ето че другият не може да го понесе. Толкова тежко и трудно ли е това? Бих искала да бъда различна, човек изпълнен с разбиране. И разбира се, аз проявявам разбиране, но когато аз съм уязвена, тогава не мога. Не съм се родила великомъченица.