Галерия

1

-      Решавай накъде да караме. Към центъра на Монтерей или да продължаваме директно за Сан Франциско - попита той.

-      Карай на изток от Рая - отвърнах.

       Ръката му замръзна на стартера. Погледна ме учудено и усетих как американската му самоувереност се изпари. Прекарахме цял ден в Монтерей. Прекрасно градче, препоръчвам ви го. Дори да не сте чели „Тортила Флет“, то ще ви накара непременно да я прочетете.

       Когато се сбогувахме с Едуард, аз му пожелах един ден да напише своята американска история. Дано да я напише като един истински писател. Подарих му и заглавие:„Библия, секс, пари, Холивуд“

Желая му успех! А и Холивуд му е под ръка...

                               ГЛАСЪТ НА АМЕРИКА

       Когато избухнала Балканската война, прадядо ми Никола се намирал в Чикаго. Щом новината се разчула, си купил билет за първия кораб и тръгнал за България. Такива били времената тогава. Една пушка да гръмнела в Отечеството и старите комити отивали да се борят за независимостта. Дядо Никола или както го наричали комит Никола, заради активното му участие в освободителните бунтове против турците, се върнал, за да подпомогне с пари българската армия. Всички комити и харамии, давали част от средствата си за оръжие. За дядо Никола знам, че е дал половината от спечеленото в златните мини на Америка, където е работел. С другата половина, построил къща на два ката, купил имоти и ниви. Имал шест деца и ги подсигурил с половината капитал. Войната минала и заминала. Синовете му един по един се споминали от болести. Накрая останало само с най-малкото дете, момичето - моята баба. Богат и уважаван човек бил дядо Никола. Работел наравно с ратаите и бил голям сладкодумец. Щом седнел да си почине и да изпуши един тютюн, наобикаляли го деца и възрастни и чакали да им разкаже нещо за Америката. Цял живот имал какво да разказва, толкова много бил видял и преживял. Винаги започвал разказите си с това, че Америка е много, много далече. Той пътувал с турска гемия цели два месеца в океана. За съселяните му било чест да ги удостои с някой разказ.  Бил честен човек  и затова му вярвали, каквото им разказвал. Когато чупел хляба на софрата се прекръствал и изричал, не молитва, а „Пази ме Боже от туна беда.” Баба ми беше запазила традицията на баща си и от нея  знам тази молитва, която значи, „Пази ме Господи от това, да съм  опозорен и подигран, без да съм виновен.“ Дядо Никола винаги изисквал да се говори истината, за да не пострада човек от туна беда. Въпреки парите, които донесъл от Америка, той не се държал като чорбаджия, а обработвал с любов земята си. Един ден се наложило да пренощува в гората със свой ратай. Било лято. Звездите светели дружелюбно на небето. Запалили огън до едно поточе. С клечки хванали две три рибки и ги опекли на жарта. Изяли ги сладко и подхванали техни си разговори. Слугата му решил да изпуши една цигара. Навил тютюна и го запалил с кибритена клечка. По онова време кибритът бил и новост, и лукс, и фасон. Като го видял дядо Никола така се развикал, че бухалите се разхвърчали в разни посоки. Хванал ратая за ушите и с един ритник го отправил да си ходи сам в нощта през гората като крещял след него:

-      Нехранимайко! Ще ми пали кибрит, когато пред него огън гори. Ще ми разпилееш имането, вагабонтин такъв. Махай се, да не те виждат очите ми. Никога няма да станеш богат! Цял живот ще слугуваш.

       Такъв бил дядо Никола работлив и честен. Когато остарял, една крава го намушила с рогата си. Минавало време, а раната не се затваряла. Седи комит Никола на чердака, подпрян с възглавници на миндера и най-обичал да дойде неделя. Къщата му се намирала до черквата. Минавали селяните под чердака, поздравлявали го и отивали да се черкуват. А когато ударила камбаната след края на литургията, дядо Никола вече знаел кого ще покани на сладко кафе и раздумка. В този фатален ден комит Никола чакал даскал Митре. Той бил  в София по работа и дядо Никола искал да чуе новините от столицата, където никога не   бил ходил. Столицата на неговия живот била Чикаго. Какво  повече може да има София. Освен това земята здраво го държала. Къде да намери време за разходки, а и все още носел комитските дрехи. Износвал ги. В София, казват, с файтони и цилиндри ходели. Не бил той за тая работа. Все пак даскал Митре е образован човек и освен пайтоните и кафаните и нещо друго ще да е видял. Щом заскърцали дървените стълби под стъпките на даскала, комит Никола се настанил удобно и поръчал на жена си да свари кафето. Даскал Митре поздравил, осведомил се за здравето му  и веднага, без подкана му казал, че голямо чудо  има в града. Всъщност, видял бил радио. Как сега да му обясни какво е това радио. И започнал от  далече: как изглеждала кутията, колко копчета имала, колко струвала и каква хубава музика излизала от нея. Дядо Никола бил виждал латерна и не се учудил много. Но даскалът казал, че тази кутия говори.

-      И къде е човекът? Толкова ли е голяма кутията, че да побира цял човек.

-      Не, дядо Коле, не. Човек там няма. Тя си говори без човек.

Дядо Никола го погледнал недоверчиво и сръбнал от кафето. Даскалът казал:

-      Той, човекът е далече от кутията. Въобще не се вижда и той не вижда кутията. Само гласът му е там.